— Да, Лафреса. Ако наистина си сънувал пророчески сън, тази Лафреса е опасна за нас. Ако тя първа получи ключа, всичко е загубено. По някаква причина аз изобщо не се съмнявам, че тази жена ще успее да унищожи връзката на ключа.
— М-м-м — проточих аз, подбирайки думите си. — Лейди Миралисса, защо слугите на Господаря не могат просто да му занесат ключа, без да чакат жената?
— Наистина — подкрепи ме Алистан. — Защо да не е по-лесно да го доставят където трябва и да не чакат тази вещица?
— Разбирате ли, милорд Алистан, ключът е настроен към Гарет, той е свързан с него, и ако го занесат там, където живее Господарят, без да се прекъсне тази връзка… Като цяло, артефактът ще бъде твърде опасен за нашия враг.
— Стоп! — невъзмутимият Змиорка се откъсна от храната и впери изненадан поглед в елфийката. — Вие знаете къде живее Господарят?!
— Досещам се — неохотно отговори принцесата на Дома на Черната роза. — Ако Господарят управлява същества като Посланика и дава такава магия на своите слуги, то би трябвало да обитава място с концентрация на огромна сила. А ключът, когато е вече свързан с друг, ще създаде в такова място такива смущения в магическия поток, че Господарят за дъ-ъ-ъ-ълго време ще загуби всички свои сили и възможности. Затова трябва първо да унищожи връзката, а това може да направи само много силен шаман…
— Какви познания само имаш, скъпа братовчедке!
— Ами не размахвам с’каша през цялото време, Еграсса! — проблясна с глиги Миралисса.
— Място на сила, Домът на Силата — измърморих под нос аз, спомняйки си думите, казани от Посланика на Лафреса.
— Какво каза?! — подскочи Миралисса.
Вдигнах поглед от супата и изненадано погледнах тъмната елфийка. Така беше стиснала масата, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.
— Казах Домът на Силата… знаете ли нещо за това? — не ми убягна, че Миралисса размени бърз поглед с Кли-кли.
— Въпросът е ти откъде знаеш за Дома на Силата? — избягна отговора тя.
— От съня. Домът на Силата, Домът на Болката, Домът на Любовта…
Кли-кли се задави със сладкиша и се закашля. Делер любезно и от цялата си широка джуджешка душа го удари по гърба.
С всяко ново име на Дом смуглата кожа на елфийката побеляваше все повече и повече.
— Не ми харесват твоите сънища, Гарет! Какво друго си разбрал?
— Ами… нищо — бях малко изненадан от неочакваната реакция и възбудеността на винаги спокойната елфийка.
— Сигурен ли си?! — янтарножълтите очи се впиха в мен, сякаш искаха да изтръгнат от моето „аз“ всички тайни на Вселената.
— Сигурен — отвърнах абсолютно честно, без да откъсвам поглед от очите й.
Тя цялата някак изведнъж омекна и се състари, в краищата на наклонените очи се появиха бръчици, а пръстите с черни нокти неохотно пуснаха масата.
— Какво толкова казах? Какви са тези странни Домове?
— Това е прекалено дълга история, Гарет, сега нямаме време за нея — светкавично се намеси Кли-кли.
Гласът на малкия гоблин трептеше от… напрежение?
Изсумтях и забих поглед в чинията, след което продължих машинално да разбърквам супата и да обмислям факта, че Кли-кли и Миралисса явно имат много повече общи неща и тайни, отколкото се опитват да ни покажат.
Тайни. Едни безкрайни тайни, които като сенки от факел танцуваха и обикаляха около мен, но да пукна, ако можех да ги хвана. Прииждаха още и още и скоро просто щях да се удавя в тъмния им, непрогледен поток. Кой е този Господар? Кой е Влиятелния или още Играча? Защо Господарят иска Рога на дъгата? И защо с такова удоволствие си играе с нас, точно както котка с ранена мишка? Кой е Посланикът? Какъв е този Свят на Хаоса, къде попаднах в съня си? Откъде изобщо идваха тези странни сънища? Какви бяха тези Домове на Силата, Болката, Любовта и Злото? И още хиляда и един въпроса, на които не знаех отговорите.
Да разпитвам елфийката и гоблина нямаше смисъл — Миралисса щеше да ме забаламоса с някоя умна реч, а Кли-кли просто щеше да се престори на кръгъл глупак и да ми се изплези.
Апетитът ми беше изчезнал, но въпреки това стоически доядох супата, като през цялото време усещах върху себе си изпитателния поглед на Миралисса…
— Трябва да поговорим, крадецо — сухо ми подхвърли Алистан Маркауз, когато се надигнах от масата.
— Да, милорд?
— Не тук — Алистан се намръщи. — Ела с мен.
Без дори да погледне дали го следвам, Плъха се отправи към горния етаж и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам. Алистан ме заведе в стаята си, където вече ни чакаха Еграсса и Миралисса. Ел го нямаше, той беше поел отговорността да се грижи за Бас, който от своя страна в момента обядваше долу и се опитваше да научи Фенерджията да играе някаква ужасна мошеническа игра с карти.