— Свързана съм с ключа. Усещам го и го чувствам. Ако не беше в града… Впрочем и ти също си свързан с него, така че би трябвало да го усещаш.
— Не усещам нищо, треш Миралисса — недоволно й изръмжах аз.
Нищо друго освен умора и шум в главата, ако съм абсолютно честен.
— Ти просто си дебелокож като стадо мамути, Гарет! — Кли-кли не пропусна възможността да ме подразни.
— Може и да не го усещаш точно сега, но ще го почувстваш, когато се окажеш достатъчно близо до него. Това е нещо като гъделичкане.
— Ще ми позволите ли да продължа? — злъчно се осведоми капитанът на кралската гвардия.
— О! Разбира се, милорд Алистан, моля за извинение.
— Всичко е наред, лейди Миралисса. И така, Гарет. Тази къща принадлежи на граф Балистан Паргайд — казвайки това, милорд Маркауз се втренчи в мен, сякаш очакваше от скромната ми персона някакви незабавни действия.
— И какво? — попитах тъпо.
Кли-кли отчаяно се хвана за главата и изстена, сякаш всички зъби го болят.
— Гарет, ти си се затворил в твоя мъничък свят и не виждаш нищо по-далеч от носа си! — каза гоблинът. — Граф Балистан Паргайд е най-влиятелната фигура в южната част на нашето кралство. Родът му е древен колкото и този на Сталкон, да не споменавам факта, че той е глава на всички Славеи и много, ама наистина много опасен тип. Той не питае любов към нашия крал, въпреки че засега си кротува, но само да му се удаде възможност, родът Паргайд ще предяви своите права за трона. И повярвай ми, те ги имат. А сега, след като научих, че Паргайд се е сдушил с Господаря, започвам двойно повече да се притеснявам за благополучието на краля.
— Паргайд и неговите знаменосци могат да изкарат осем хиляди меча, без да се броят дребните благородници. А с такава сила трябва да се съобразяваш — измърмори Алистан.
Още от пръв поглед ставаше ясно, че графът не си пада много по графа. Благородническа любов — какво да я правиш? Всички се дърлят за земи, мушкат се с кинжали, тровят се с отрови, а пешкира го опират простите войници.
— Земята му се простира от тук чак до заграбските гори, а златото му… Опасен тип.
— Би било по-добре да се окаже, че е невинна жертва. Тогава ще е по-лесно да откраднем ключа. Добре, разбрахме кой е собственикът на имота, какво ще правим по-нататък? — погледнах аз към Алистан.
Той подръпна моржовия си мустак и неохотно каза:
— Не мисля, че ще можем просто ей така да проникнем в къщата на Паргайд. Без карта на патрулите и информация къде точно се намира ключът… това си е чисто самоубийство. Стражата на Славеите няма да спи. Къщата е голяма и няма да успееш да претърсиш всички стаи, крадецо. Рискът е прекалено голям.
— Вие сте абсолютно прав, милорд. Влизането няма да е никак лесно, а ако влезеш, трябва да имаш точна информация за местоположението на ключа.
— Кли-кли предложи план как да влезем в дома на графа.
Кли-кли? Предложил? План? Направих най-киселата от всички възможни физиономии и погледнах Кли-кли.
— Какво? — припряно реагира той — Мислиш, че не мога да предложа гениален план ли?
— Можеш — не тръгнах да споря с него аз. — Но изобщо не се съмнявам, че твоят гениален план ще ни закара право в гроба.
— Остави красноречието си за по-късно, крадецо — днес милорд Алистан Маркауз не преливаше от добро настроение.
— Добре, Гарет. Това не е гениален план, а просто мънички гоблински идейки. За какво говоря ли? Пфу, Гарет! Винаги си ме обърквал с умните си мисли. А! Да! Не е тайна, че след два дни граф Балистан Паргайд организира ежегодния си прием в чест на някаква победа на Славеите над Глиганите, случила се преди двадесет години. Така че имаме съвсем реален шанс да попаднем на празника…
— Моля за извинение, Кли-кли — включи се в разговора Змиорката. — Но някак си не ми се вярва, че ще ни пуснат до светая светих на Славеите.
— Не се притеснявай, Мълчаливия. Ще ни пуснат и още как. И не само ще ни пуснат, но дори сами ще ни поканят! Балистан Парграйд се слави като запален колекционер на антики и това много ще ни помогне.
— Кли-кли, да не би да криеш в джоба си атрефакт от любимия си дядо? — не се удържах и го попитах аз.
— Глупак си ти, Гарет! Лейди Миралисса, покажете му…
Елфийката мълчаливо ми подаде гривна. Повъртях я в ръце, оглеждайки я внимателно отвсякъде. Черна стомана, грубо изкована, с руни, по всяка вероятност, огрски.