Погледнах Кли-кли и той отвори уста, за да сподели впечатленията си.
— Нито дума! — прекъснах го аз.
— Но аз…
— Нито дума!
— Добре, Гарет — смирено прибрал ръце, все едно е жрец на Силна, се съгласи Кли-кли.
Според мен приличах на истинско градинско плашило, готово още сега да отиде да плаши гаргите. Такива дрехи не са за мен, определено!
— А как ти се струват моите дрехи, Гарет? — Кли-кли свали плаща и се завъртя на място.
Облечен беше в нещо синьо-червено-лъскаво, а на главата си беше сложил незнайно откъде взета шапка със звънчета.
— Пъстро.
— Значи е такова, каквото трябва!
Когато слязохме в залата долу, кой знае защо никой не се засмя на моя костюм.
— Нека боговете ни помагат. Да вървим — Миралисса улови изненадания ми поглед и обясни: — Идвам с вас, непременно трябва да проверя къщата за наличие на магически капани, иначе последствията могат да бъдат много неприятни.
Беше заменила познатия сиво-зелен костюм на елфийски разузнавач с елегантна пурпурна копринена рокля, закопчана с брошка от черно желязо във формата на луна. Неизменната пепелявосива коса беше оформена във висока прическа по мирануехска мода, на шията й се виждаше огърлица от опушено-жълти топази, прекрасно хармониращи с очите й. От професионална гледна точка мога да допълня, че такава огърлица би осигурила пет години комфортно съществуване с ежедневни гуляи, запои и пръскане на пари за щяло и нещяло.
— Гривната — тя ми подаде гривната на огрите. — Когато Балистан Паргайд попита Змиорката за нея, бъди там и му я подари.
— Какво? — изненадах се аз.
— Това е малка загуба, за нас тя не представлява ценност. Но пък е шанс да се доближим до ключа, ако предразположиш графа към себе си.
— Не, нямам предвид това — намръщих се аз. — Защо гривната да е в мен, а не в Змиорката?
— Ще ти кажа по пътя.
— Каретата ви чака, лейди Миралисса — приближи към нас ханджията.
— Благодаря ви, мастер Квилд — любезно се усмихна елфийката, — много ни помогнахте.
— Какво говорите, всичко е заради мъртвия ми чичо! Вие отмъстихте за душата му, цялото ми семейство ви е задължено.
— Не забравяй, Гарет — обърна се към мен елфийката, когато вече вървяхме към великолепната карета, впрегната с шест доралиски коня, незнайно откъде намерени от Квилд. — Ще бъдем в дом на слуга на Господаря.
Ще се надяваме, че на приема всички са глупаци и няма да има нито един слуга на Господаря, а ако все пак ги има — че няма да си спомнят, че от Авендум бяха тръгнали гоблин и елфи. Тоест надявахме се на чудо и сключвахме Вастарска сделка със съдбата.
В дом на слуга на Господаря. Не трябваше да ми напомня за това.
Аз помнех.
Глава 9
Драланът на херцог Ганет Шагор
Вече беше притъмняло и каретата се носеше по пустеещите улици и паркове на Раненг като призрачен кораб от старите морски легенди. Аз, Кли-кли, елфите и Змиорката бяхме заели меките седалки в каретата, докато Фенерджията и Арнх управляваха нашия екипаж, а Делер, Халас, Медения и Чичо ни съпровождаха на коне.
Миралисса строго забрани на Дивите да вземат каквото и да е оръжие със себе си, освен кинжали. Славеите бяха прекалено притеснени от шпионите и убийците на Глиганите и Обурите, за да позволят на непознати да влязат в техен дом с големи и остри предмети в себе си. При което Делер веднага с нацупен и недоволен глас попита:
— А не бихте ли могли вие, треш Миралисса, да им отклоните погледите, както на стражата в Раненг, когато тръгнахме да спасяваме мастер Гарет и Змиорката?
Тогава на Миралисса й се наложило да прави неимоверни усилия, за да скрие от погледите на стражниците стърчащите отвсякъде оръжия на шестващия през града отряд. Делер получи учтив и хладен отказ, така че трябваше да остави любимата си брадва в хана. Нужно ли е да споменавам, че джуджето не беше особено доволно от това обстоятелство?
Колкото повече приближавахме имението на Славеите, толкова по-спокоен се чувствах. Нервното треперене, обичайно появяващо се преди всяка задача, стихваше. Да не би за пръв път да попадах в рисковани ситуации? Да се правя временно на дралан за мен беше далеч по-малко опасно, отколкото например да открадна наградата за собствената си глава от къщата на барон Фраго Лантен, началника на градската стража в Авендум. Да не говорим за опасна разходка в Закритата територия или за спускане в гробищата на Храд Спайн. Да скоча в яма, гъмжаща от змии, и да изляза обратно — не е ли това изпитание за истински майстор-крадец?