— Мога ли да видя поканата, ваша милост?
Шутът нагло пъхна под носа на стражника луксозен син плик, на който ясно се виждаше печат с изображение на Славей.
— Видя ли я? Още въпроси? Или искаш негова светлост да се разсърди?
— Моля за извинение — уплашено промърмори униформеният и започна да отстъпва назад, като едва не се спъна в собствения си меч. — Заповядайте!
Арнх цъкна с език да подкара конете и ние потеглихме, но само ярд по-нататък спряхме.
Към каретата се приближи поредният стражник. За разлика от първия, този нямаше броня. Копринена риза и кожа. Рядко се среща стражник, облечен в коприна. Голият му череп можеше да предизвика завист във всеки воин на Пограничното кралство, а носът му беше като клюн на планински орел, имаше още дебели гъсти вежди и стърчащи уши. На външния му вид можеше да се посмееш, ако не бяха очите. Очите — студена синя стомана — ни погледнаха само за секунда, но аз изобщо не се съмнявах, че стражникът е запомнил нашите лица до края на живота си.
— Моля за извинение, ваша милост, но мога ли да погледна вашата покана? — учтиво помоли мъжът, след като се поклони.
— Забравяш се, войниче! Пред теб стои херцог! — студено произнесе Змиорката.
— Още веднъж ви поднасям най-дълбоките си извинения, милорди, но това е заповед на Балистан Паргайд и тази проверка цели вашата безопасност.
— Дай му документите, глупако! — процеди Змиорката. — Имай предвид, стражнико, че за твоето поведение ще бъде съобщено на графа и аз собственоръчно ще те нашибам с камшик!
— Както бъде угодно на ваша светлост — нито един мускул не трепна по лицето на мъжа. — И аз не съм страж, милорд.
— Да, печатът е истински — каза най-накрая, след като внимателно беше разгледал писмото, и се поклони. — Още веднъж приемете искрените ми извинения за неудобството.
— Ето ти, за труда — насмешливо каза Змиорката и му подхвърли медна монета. Мъжът машинално я хвана и в очите му припламна гняв. Припламна и веднага угасна.
— Благодаря, ваша милост — поклони се той. — Ще запомня вашия дар.
Каретата тръгна и портите на имението останаха назад. Сега бавно се движехме през малък парк, водещ към дома на графа.
— Не трябваше да го унижаваш така, Змиорка — каза Миралисса след кратка пауза.
— В Гарак благородниците не са свикнали с учтиво отношение към простолюдието. Аз просто правя това, което ми повелява моят образ — безразлично сви рамене Змиорката.
— Тук не сме в Гарак и този човек е опасен.
— Знам, но просто направих това, което трябваше да се направи.
— Името на този човек е Мейло Труг — тихо каза шутът.
— Познаваш ли го?
— Да. Видях го преди пет години на турнира в чест на рождения ден на Пролетен Жасмин — малкия син на Сталкон. Спечели първо място в свободните схватки на пешаците. Майстор е на дългия меч.
— Да не те познае — промърморих притеснено.
— Не мисля. Аз го видях от трибуната, но той едва ли ме е видял.
Каретата спря пред дома. Всеки прозорец в къщата светеше. Вратата се отвори и слуги с емблеми на златен славей се поклониха в дълбок и учтив поклон.
Първи от каретата изскочи Кли-кли и без да губи време, започна да прави физиономии.
— Милорд, благородни господа! — поклони ни се човек, стиснал в ръката си масивен и богато украсен жезъл. — От името на граф Балистан Парграйд съм щастлив да ви приветствам! Следвайте ме, милорди, вас вече ви чакат.
Змиорката кимна. Човекът сякаш само това чакаше. Обърна се и ни поведе по килимена пътечка към сградата. Кли-кли настигна нашият предводител и започна да подскача пред него, звънейки весело с камбанки. Хералдът пък от своя страна се стараеше да не обръща внимание на мотаещия се в краката му гоблин.
Залата за приеми започваше веднага след вратата и в момента пращеше по шевовете от гости. Не мислех, че в Раненг и околностите му може да има толкова много благородници! А това беше само едната от войнстващите партии! Оставаха още Обури и Глигани. И те бяха не по-малко от Славеите.
Беше гъмжило от хора, които се перчеха с яркостта и богатството на дрехите си, както и с модните си прически, а ароматът на парфюмите направо задушаваше. Огледах с опитно око цялата зала, стараейки се да запазя презрително-скучаещия израз на лицето си. Да, бижутата на благородните дами бяха достатъчни за цяло драконовско съкровище. Имаше къде да се развихри човек…