Не изглеждаше пълен, а стегнат и в добра форма. Но нямаше да остане дълго така, ако продължаваше да си хапва сладкиши. Джордан забеляза, че от горния джоб на ризата му се подава краят на шоколадово блокче. Дейв определено бе почитател на шоколада.
Джафи се обърна и погледна през предния прозорец.
— Илай паркира пикапа си отсреща — информира ги.
— Изглежда съвсем нов.
— Този месец ще стане на една година — уточни Дейв.
— Затова го сменя. Той може да си позволи да си купи каквато кола пожелае. Бог ми е свидетел, че се опитах да го убедя да си купи един луксозен седан, но той всяка година продължава да си поръчва все една и съща марка пикап, само моделът е нов. Дори не им сменя цвета. Винаги са черни.
Джордан видя богатия собственик на ранчо да прекосява улицата. Илай Уитакър изглеждаше добре — висок, тъмнокос и определено хубав. Очакваше да носи каубойски ботуши и шапка „Стетсън“, но той беше облечен в джинси, риза и маратонки.
Дари я с широка усмивка, когато Джафи ги запозна, а ръката му бе топла и стисна силно нейната.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Джордан — рече той.
Джафи набързо го осведоми за причината за идването й в града.
— Съжалявам да чуя за неприятностите ви, но този град е добро място и мисля, че няма да ви разочарова. Ще разберете, че хората в Серенити са много мили и гостоприемни. Винаги може да се обърнете към мен за помощ.
— Благодаря — отвърна Джордан. — Всички бяха много любезни. Колата ми ще бъде готова утре и ще мога да си тръгна.
Тримата мъже останаха до масата й и продължиха да си бъбрят още няколко минути, макар че говореха предимно те, а тя просто слушаше.
— Е, беше удоволствие да си поговорим, Джордан Бюканън, а следващия път, като посетите града, непременно трябва да се отбиете в „Тръмбо Мотърс“ — рече накрая Дейв Тръмбо. — Никой наоколо не продава повече коли от мен — похвали се, сетне прегърна през рамо Илай и попита: — Искаш ли да хапнеш парче кейк, Илай? Хайде да вървим в кухнята и да оставим тази млада дама да се върне към домашното си.
Да се върне към домашното си? Да не би той да си мислеше, че посещава лятно училище?
— Това не е домашно, Дейв — осветли го Джафи. — Това са истории за нейните роднини в Шотландия. Отдавнашни истории. Изминала е целия този път, за да ги вземе от някакъв професор. Нали така, Джордан?
— Да, точно така. Това са проучванията на професор Макена.
Дейв надникна над рамото й и хвърли поглед на това, което тя четеше.
— Разбирате ли всичко? — учуди се мъжът.
— Опитвам се — засмя се Джордан. — Понякога не е много ясно.
— На мен ми прилича на домашно упражнение. Ще ви оставя да си работите на спокойствие. — Той се обърна и без да сваля ръка от рамото на Илай, се запъти към кухнята, следван по петите от Джафи.
Времето измина неусетно и беше четири часът, когато Джордан най-после събра листовете. Джафи стоеше до вратата и я гледаше как пъха компютъра си в торбата. Почеса се отзад по врата и заговори:
— Виж, за онези команди…
— Да?
— Ами не работят. Ние тук, в Серенити, сме компютърни невежи, но се опитваме да не изоставаме от останалия Тексас и света. Младите учат компютри още в училище, но в Серенити още нямаме такива. Градът наскоро започна да се развива и току-що построиха първата гимназия, така че се надяваме много скоро да дойдат добри учители. Може би те ще ни научат на нещо за модерните техники. Отзад имам хубав компютър, но той не отговаря на нито една от командите, които ми каза. Направих нещо… не знам какво… и го счупих.
— Счупил си го? — усмихна се младата жена. — Освен ако не го халосаш здравата с ковашки чук, много трудно ще счупиш компютър. Ако искаш, може да го погледна.
— Ще ти бъда много благодарен. Обаждах се няколко пъти на специалистите в Бърбън, но тях ги мързи да дойдат дотук.
Той беше толкова мил с нея, като й позволи цял ден да виси в ресторанта му, че това бе най-малкото, което можеше да стори в отплата. Джордан грабна торбата си и го последва в кухнята. Офисът на Джафи се помещаваше в малка стаичка до задната врата. По днешните стандарти компютърът беше истинска антика. Целият бе опасан с разни кабели, повечето от които не бяха необходими.
— Е, какво мислиш? — попита Джафи. — Ще можеш ли да я спасиш и да я накараш отново да работи?
— Нея?
— Понякога наричам компютъра Дора — срамежливо си призна мъжът.
Тя не се засмя. Лицето му бе поруменяло и Джордан разбра, че той се срамува, задето мислеше за машината като за човек.
— Нека видя какво мога да направя. — Реши, че има достатъчно време, за да се върне в застрахователната агенция и да довърши преснимането на документите от последната кутия. Не бяха останали много, така че дори и да затвореха, можеше да свърши утре сутринта.