Но планът й се провали. Чарлин я посрещна с лоша новина:
— Опаковаха машината и я отнесоха един час след като Стив съобщи на продавача, че няма да я купи. Много ли ти остана да копираш?
— Около двеста страници — отвърна Джордан.
Благодари на Чарлин отново и се върна в мотела. Добре, планът се променяше. Щеше да отиде да вземе колата, а след това ще отскочи до бакалията, за да види с каква копирна машина разполагат. Ако не се зареждаше автоматично, щеше да потърси друга.
Лойд крачеше пред сервиза.
— Колата е готова! — изкрещя в секундата, в която я зърна. — Можеш да я вземеш. Дори свърших по-рано. Казах ти, че ще я поправя и го направих. Доволна ли си?
Целият се тресеше от нерви. Когато й подаваше сметката, ръката му трепереше. Явно бързаше да се отърве от нея, защото дори не преброи парите, които Джордан му даде.
— Нещо не е наред ли?
— Не, не, всичко е наред — припряно отвърна механикът. — Сега можеш да потегляш. — И без да я погледне повече, той се скри в сервиза.
Тя остави чантата си и лаптопа на предната седалка и завъртя стартера. Всичко изглеждаше наред. Реши, че Лойд спокойно можеше да спори с професор Макена за първото място на конкурс за откачалки. Радваше се, че повече няма да й се налага да си има вземане даване с него.
Подкара направо към бакалията и с облекчение установи, че копирната им машина е модерна и снабдена с всички екстри. Зае се за работа. Смяташе, че ако побърза, ще свърши за два часа. След това ще се обади на професора и ще му върне кутиите.
Напомни си, че е по-добре да се подсигури, отколкото сетне да съжалява. Затова купи вода, ако колата пак започне да прави номера на пътя. Освен това възнамеряваше да спре на първата бензиностанция и да купи антифриз за радиатора, ако отново се появи теч.
Изнесе двете деветлитрови бутилки с минерална вода от магазина. Паркингът беше пуст. Нищо чудно. Едва ли някой щеше да тръгне да пазарува в тази жега. Днес беше още по-горещо от вчера. Тя присви очи под палещите слънчеви лъчи. Имаше чувството, че ще изгори само докато стигне до колата. Остави бутилките на земята до багажника. Докато търсеше ключовете в чантата си, забеляза някакво парче найлон да се подава от процепа на капака. Стори й се странно, че не го е забелязала досега. Опита се да го издърпа, но не успя.
Намери ключа и го пъхна в ключалката. Капакът отскочи рязко нагоре и тя се дръпна. Погледна вътре… и замръзна. После бавно го затвори.
— Не — прошепна младата жена. — Не може да бъде. — Поклати глава. Просто й се привиждат разни неща, това е всичко. Въображението й си играеше лоши шегички с нея. Виновна е всичката онази захар, която погълна… и жегата. Да, това беше. Жегата. Навярно е получила слънчев удар, без да разбере.
Отново отвори капака. Имаше чувството, че сърцето й спря да бие. Вътре в багажника, свит като голям котарак в най-голямата найлонова торба, която бе виждала, беше професор Макена. Безжизнените му очи бяха широко отворени и сякаш се взираха в нея. Джордан бе толкова потресена, че едва смогваше да си поеме дъх. Не знаеше колко дълго остана така, взряна в мъжа — две секунди или може би три, но й се стори, че е изминала цяла вечност, докато вцепененият й мозък се размърда и изпрати сигнали към тялото.
Когато това стана, я обзе паника. Изпусна чантата си, препъна се в една от бутилките с минерална вода и затвори с трясък капака на колата. Колкото и отчаяно да се опитваше, не можеше да се убеди, че не е видяла труп в багажника.
Господи, какво ставаше тук?
Добре, ще погледне още веднъж, но, о, господи, никак не й се щеше. Пое дълбоко дъх, завъртя отново ключа и мислено се стегна.
О, боже, той все още е там.
Остави ключа в ключалката, притича отпред, протегна ръка и грабна мобилния си телефон от предната седалка.
На кого трябваше да се обади? В полицейското управление на Серенити? В окръжното или градското? На шерифа? Или на ФБР?
Две неща знаеше със сигурност. Първо, бяха й устроили капан, и второ — бе затънала до гуша. По дяволите, та тя беше добросъвестен гражданин, който спазва законите. Не разкарваше насам-натам трупове в багажника си и освен това нямаше ни най-малка представа какво да прави.
Нуждаеше се от съвет, при това бързо. Първият човек, на когото й хрумна да се обади, беше баща й. Като федерален съдия със сигурност щеше да знае какво да прави. Но в същото време се тревожеше прекалено много, както всички бащи, а и в момента имаше достатъчно притеснения с процеса в Бостън.
Реши да се обади на Ник. Брат й работеше за ФБР.
Телефонът й внезапно иззвъня. Звукът я стресна, тя извика и едва не изтърва телефона.