— Ник, не каза ли тя току-що, докато не приключи с нея? — намеси се Ноа. В гласа му прозвучаха развеселени нотки.
Докато му отговаряше, Ник не откъсваше поглед от Хейдън:
— Точно това каза.
Жената издаде напред долната си устна и присви очи.
— Тук нямате никакви правомощия.
— Началникът на полицията явно смята, че може да се конфронтира с федералното правителство — отбеляза Ноа.
Хейдън беше бясна. Двамата агенти й оказваха натиск. Тя мина през люлеещата се врата и застана до вратата, извеждаща към коридора, като по този начин блокира достъпа до килията.
Тези двама агенти от ФБР, помисли си тя, са арогантни негодници, които се правеха на големи умници. И двамата бяха прекалено самонадеяни и самовлюбени, но не знаеха с кого си имат работа. Фактът, че една жена е станала шеф на полицията в Серенити, Тексас, би трябвало достатъчно красноречиво да им говори, че не е някаква напудрена кукла. Въпреки че Серенити беше нищо и никакво градче, бе й се наложило здравата да се потруди и да прекара мнозина други в прекия и преносния смисъл, за да стигне дотам, където беше сега. Тези двама мускулести мъже със значки и оръжия я стъписаха за минута-две, но вече се бе окопитила напълно и нямаше да им позволи да й нареждат какво да прави. Да вървят по дяволите! Това беше нейният град и тук важаха нейните правила. Тя бе властта тук.
— Ще ви кажа какво можете да направите. Можете да оставите телефонния си номер при помощничката ми и когато свърша с разпита на заподозряната, ще ви се обадя. — Обръщаше се към Ник. — А сега се махайте от моя участък и ме оставете да си върша работата.
Братът на заподозряната й се усмихна. Полицайката си помисли, че дори може да избухне в гръмогласен смях, макар че едва ли щеше да бъде много уместно.
— Какво ще предприемем сега? — поиска да узнае Ник.
Смелостта на Хейдън много бързо се изпари. Ноа запристъпва към нея. Тя се отдръпна встрани. Ако не го бе сторила, сигурно щеше да мине през нея. Изражението на лицето му не оставяше място за съмнение. Ноа погледна през рамо към Ник и се ухили.
— Да, да, това все още ти се удава — призна Ник.
Това бе тактиката на сплашване. Ноа винаги успяваше да смрази всеки, било то мъж или жена, само с един красноречив поглед. Ник, от друга страна, според Ноа, все още не бе усъвършенствал изкуството.
— Вземи ключа от нея — рече Ноа.
— Я ме чуйте! Няма да освободя онази жена, докато тя не започне да ми сътрудничи. — Гласът на Хейдън беше висок и преднамерено груб.
От другата страна на стената Джордан чакаше търпеливо някой да дойде и да я освободи. Знаеше, че Ник и Ноа са пристигнали, защото чуваше началничката на полицията да спори с тях. Когато зърна Ноа, раменете й се отпуснаха от облекчение. Беше безкрайно щастлива да го види.
Той, от своя страна, се потресе от вида й.
— Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.
— Много ти благодаря. Аз също се радвам да те видя.
Ноа не обърна внимание на сарказма й. Повечето жени, оказали се в подобно положение, щяха да бъдат малко разстроени, помисли си той, но Джордан не беше като мнозинството. Колкото и нещастна да изглеждаше, не губеше дух. Възхищаваше се на куража й.
Той се облегна на стоманената решетка и й се усмихна.
— Искаш ли да излезеш оттам?
— А ти как смяташ? — раздразнено попита тя.
— Ето какво. Ти ще ми разкажеш какво се е случило с хубавичкото ти личице, а пък аз ще те пусна.
Тя докосна предпазливо страната си и потръпна.
— Опитах силата на един юмрук. Ник още ли е там? Не го чувам.
— Не мога да си представя как ще чуеш нещо от писъците на онази жена.
— Как дойдохте толкова бързо? Помислих, че ще изпратиш някакви агенти от местното управление.
— Успях да наема малък самолет, така че не стана нужда да им се обаждам.
— Ник се е качил доброволно на малък самолет? Човек трябва доста да го убеждава, за да се качи на презокеански самолет. Не мога да си представя, че се е съгласил да пътува с малък.
— Не казах, че е било доброволно, нали? Наложи се да го побутна.
Тя беше впечатлена.
— Стана ли му лошо? — попита и се усмихна, като си представи брат си. Щеше да е забавно да го види пребледнял от страх.
— Да, стана му.
Джордан се засмя.
— Толкова съм щастлива, че и двамата сте тук.
Той сви рамене.
— И би трябвало.
Но днес арогантността му не я дразнеше толкова много.
— Какво става там? — попита тя, като чу полицайката да извисява глас.
— Нищо особено. Брат ти просто си бъбри приятелски с шефката.
— Хейдън е добра душичка, нали?