Джордан не знаеше какво да каже и затова само кимна.
— След като ми помогна с този глупав компютър, искам и аз да ти помогна. Знаеш ли, че Маги… искам да кажа, началник Хейдън… преди време живееше с шериф Ранди Дики? Всички в града смятаха, че двамата ще се оженят. Тя също, но той се ожени за друга. И знаеш ли какво още чух? Чрез жена си шериф Ранди имал връзки с хората от градския съвет и той е издействал от тях да назначат Маги за шеф на полицията, за да се премести тук, в Серенити. Чух също, че е била уволнена от предишната си работа. — Момичето закри устата си с ръка и заговори шепнешком, сякаш споделяше интимна тайна: — Още тогава била голяма злобарка и правила големи услуги на братята Дики. — Смигна и продължи: — Помогнала им е да се измъкнат от много каши. Поне това съм чула.
— А заместникът й? Той що за човек е?
— О, той изобщо не прилича на нея. Него би трябвало да направят шеф. Има голям опит и много по-дълго е работил в полицията. Чух, че си търсел работа и искал да напусне Серенити.
— Не се и съмнявам. Сигурно е ужасно да се работи с нея.
— Бих могла да го открия, ако искаш.
— Наистина ли?
— Сигурна съм, че ще успея. Заместник-началник Дейвис е малко твърдоглав за някои неща, но е почтен човек и доколкото знам, единственият мъж в този град, който спи със собствената си жена. Той се отнася към мен като към човешко същество.
— Искаш ли Кари да се обади по телефона и да ти помогне да откриеш заместник-началника? — обърна се Джордан към Ноа.
— Би било много любезно от нейна страна — отвърна Ноа и озари с усмивка младата жена.
Кари не помръдна. Седеше като омагьосана на стола и се взираше в Ноа. Джордан я потупа по рамото.
— Той каза, че би било много любезно.
— Какво?
— Би било много любезно от твоя страна, ако откриеш Дейвис.
— О… добре. — Без да откъсва поглед от Ноа, Кари вдигна слушалката на телефона в другия край на бюрото и я притисна към ухото си. Кабелът беше твърде къс и телефонът полетя от мястото си, като събори кутия със сода и голяма купчина папки, които полетяха към пода. — По дяволите! — извика тя, скочи и се впусна да разтребва. — Толкова съм глупава.
Ноа се наведе, за да й помогне.
— Не, не си. Подобни инциденти се случват на всички.
— Особено на мен — промърмори младата жена. Грабна книжна салфетка от кутията и започна да попива разлятата сода. — Ужасно ме е срам. Сигурно приличам на сварен омар. Усещам, че цялото ми лице гори.
Ноа събра папките и й ги подаде.
— Мисля, че това е едно много хубаво лице.
Когато улови ръката й, за да й помогне да се изправи, руменината по страните на Кари бе придобила морав оттенък.
— Благодаря — едва чуто промълви тя.
— Мислиш ли, че ще можеш да откриеш списък с членовете на градския съвет? — попита я Ник от другия край на стаята.
Кари насочи вниманието си към него.
— Сигурна съм. Имената им са в служебния ми бележник. Те са само трима.
— Нека да дойдат тук — обърна се Ник към Ноа. — Ще трябва официално да я свалят от поста й.
— Да сменят началник Хейдън? — попита Кари.
Полицайката току-що бе приключила с разговора си и по лицето й се бе разляло самодоволно изражение, когато чу последната част от разговора.
— Никой няма да ме сменя — заяви тя и излезе от кабинета си. Извърна намръщеното си лице към Джордан. — Знаех си, че бях права за теб. Току-що проведох много интересен разговор с Лойд. Спомняш ли си го? — попита я началничката.
Как би могла да го забрави?
— Разбира се, че си го спомням. Той ремонтира колата ми.
— Каза, че си го заплашила.
Джордан се слиса.
— Той какво?
— Чу ме. Каза ми, че си го заплашила.
— Не съм го заплашвала.
— Той каза, че си. Заяви, че си заплашила, че ще го нараниш.
Боже! Джордан си спомни разговора.
— Аз може би съм…
— Замълчи — прекъсна я Ноа. — Джордан, нито дума повече. — Извърна се към Хейдън. — Доведи Лойд тук. Веднага.
— Няма да ми нареждаш какво да правя. — Шефката на полицията запристъпва към доскорошната си арестантка, сложила ръка върху пистолета, поклащащ се на бедрото й.
Ноа блокира пътя й, а тя заби лакът в гърдите му.
— Дотук беше. — Ноа сграбчи ръката й и я поведе към вратата, водеща към килията. — Началник Хейдън, имате право да мълчите…
Очите на Хейдън приличаха на две цепки.
— Не смей да ми четеш правата!
— Длъжен съм да го направя — заяви Ноа. — Арестувам те.
Хейдън се опита да се откопчи, а с другата си ръка грабна белезниците от бюрото.
— Това е възмутително! — изсъска жената. — Нямаш право. — Завъртя белезниците и удари с тях Ноа по рамото.