Объркването й растеше. Ако лаптопът й бе с нея и имаше достъп до интернет, щеше още в същата минута да започне разследването си. Но тъй като бе лишена и от двете, щеше да се наложи да почака, докато се върне в Бостън.
Тя въздъхна.
— Добре — прошепна и започна да чете. — Да видим какво са направили този път безнравствените Бюканън.
Въпросната история се бе случила през 1673-а. Лейди Елспет Бюканън, единствената дъщеря на безмилостния леърд Юън Бюканън, присъствала на годишния фестивал близо до Файнъли Форд. Там случайно се запознала с Алуин Макена, любим син на уважавания леърд Оуен Макена. По-късно семейство Бюканън обвинило Алуин, че се е промъкнал в лагера им и омагьосал красивата дама, докато Макена твърдели, че Елспет му е направила черна магия.
Но както често се случва, били достатъчни само два погледа, за да се влюби Елспет безумно в Алуин. В крайна сметка, според потомците на клана Макена, той бил един от най-красивите и смели воини, които някога се били раждали.
Тъй като бил в плен на магия, Алуин обикнал Елспет също толкова силно, но и двамата знаели, че никога не биха могли да бъдат заедно. При все това не можели един без друг. Елспет умолявала Алуин да се откаже от семейството, от положението си и честта си и да избяга с нея.
В нощта преди да се срещнат в гората, за да осъществят плана си, леърд Бюканън узнал за намеренията на дъщеря си. Изпълнен с гняв, той я заключил в кулата на замъка и призовал воините си. Заповядал им да открият Алуин и да го убият.
Ужасена, че баща й знае къде ще я чака любимият, Елспет решила да го предупреди, но докато слизала по тесните стълби, се подхлъзнала, паднала и загинала на място.
Накрая пишеше, че девойката умряла, нашепвайки името му.
Когато Джордан прочете как бедната Елспет умряла, зовейки любимия си, по лицето й се затъркаляха сълзи. Може би се дължаха на умората. Не бе типично за нея да проявява подобна чувствителност.
— Какво става, по дяволите?
Гласът на Ноа я сепна. Вдигна глава и го видя да стои на прага на свързващата врата и да се мръщи насреща й. Очевидно току-що бе излязъл изпод душа. Беше си облякъл джинси, но нищо друго.
— Какво се е случило? — настоятелно попита той и влезе в стаята й, като пътьом си нахлузи тениската.
— Нищо не се е случило. — Тя се пресегна и взе кутията с книжните кърпички, оставена върху нощната масичка.
— Да не би да си болна или има нещо друго?
Джордан опита да се овладее, но не можа да спре сълзите си. Издърпа книжна салфетка и ги избърса.
— Не съм болна.
— Тогава какво, по дяволите, става, Джордан?
Ноа прокара пръсти през косата си и около петнайсет секунди остана неподвижен, втренчил поглед в нея. Накрая седна на леглото и я придърпа към себе си.
— Кажи ми — настоя той.
— Ами просто… — Тя издърпа още една салфетка. — Беше толкова…
Той помисли, че е отгатнал какво я измъчва, и се наведе към нея.
— Всичко е наред, сладурче. Знам, че днес ти се струпаха много неща. Навярно нервите ти не са издържали. Поплачи си, щом искаш. Излей всичко. Знам, че ти е било много тежко.
Тя понечи да се съгласи с него, после спря и поклати глава.
— Какво? Не, не става дума за това. Просто е толкова тъжно…
— Тъжно ли? Не бих нарекъл днешното ти преживяване тъжно. По-скоро е било мъчително.
— Не… историята…
Той галеше ръката й и това я разсея. Внезапно осъзна, че се опитва да я утеши. Не беше ли прекрасно? И толкова мило и грижовно… и… ооох.
О, мили боже, тя започваше да го харесва, при това не само като добър приятел. Ноа можеше да бъде чувствителен. Досега никога не бе забелязвала това му качество. Спомни си колко мил беше с Кари днес следобед в полицейския участък. Беше я накарал да се почувства значима и хубава. А сега, осъзна Джордан, се опитваше да я успокои и да не се чувства толкова самотна.
— Мислиш ли, че скоро ще спреш да плачеш?
Тя го погледна и немощно му се усмихна. Беше само на сантиметри от прекрасните му очи… устните му… Отдръпна се рязко назад и припряно извърна поглед.
— Свърших — заяви Джордан. — Виждаш ли? Край на сълзите.
— Свърши ли? Тогава какъв беше този воден порой, дето се изля от очите ти?
Тя го смушка в рамото.
— Спри да бъдеш мил с мен. Това ме плаши.
Ноа се засмя.
— Трябва да ти призная, че когато те видях да плачеш на сватбата, реших, че е временна аномалия, а ето че отново го правиш. Тук си различна — заключи накрая.