— Давай. Събери всички вноски — предложи агентът.
— Ако е внасял по пет хиляди долара на всеки две седмици в продължение на шест месеца, това прави шестдесет хиляди долара.
След като тя събра всички вноски, крайната сума се оказа деветдесет хиляди долара.
— През последните два месеца от живота му сумите и честотата им са се увеличили. Откъде са идвали парите?
— Ето това е въпрос за деветдесет хиляди.
— В какво мислиш, че е бил замесен? Смяташ ли, че може да са наркотици? Или хазарт? Не приличаше на човек с подобни пороци.
— Какво означава хазартен тип? Приличаше ли ти на човек, който ще излъже, че е получил наследство?
— Разбрах те.
— Прочети ми указанията как да стигнем до къщата на Дики.
Джордан го направи, зърна улица с името Хамптън Стрийт и рече:
— На ъгъла завий надясно.
След това продължи да размишлява на глас:
— Професорът ми каза, че е променил плановете си и смята да замине за Шотландия по-рано, отколкото първоначално е възнамерявал.
— Нещо друго?
— По време на вечерята стана доста неспокоен, след като забеляза колко се напълни ресторантът. Реших, че сигурно страда от клаустрофобия.
Ноа намали скоростта.
— Там на ъгъла е къщата на Дики.
Къщата не беше по-голяма или по-малка от останалите на улицата, но определено бе най-хубавата. Личеше, че наскоро е била боядисана в тъмносиво, а цветът на черните дървени капаци на прозорците също бе освежен. Покривът беше нов, а дворът — изненадващо добре поддържан. Покрай предните храсти се виждаше леха с разцъфнали невени.
— Не е възможно да е неговата къща. Твърде е хубава — отбеляза Джордан.
— Това е адресът, който ми даде агент Стрийт. Със сигурност е къщата на Дики. Предполагам, че когато не бие жени, се грижи за моравата си.
Пикапът на Дики не се виждаше на покритата с чакъл алея за коли.
— Не очакваше да го заварим вкъщи, нали? — попита тя.
— Не, но исках да видя къде живее. Определено ми се ще да огледам наоколо.
— На мен също — прошепна младата жена, макар че подобно признание можеше да й навлече неприятности. — Не можем дори да надникнем през прозорците, тъй като щорите са спуснати. — Прехапа долната си устна. — Чудя се дали лаптопът ми не е вътре.
Прозвуча толкова ентусиазирано, че той едва се сдържа да не се разсмее.
— Сладурче, май ще е по-добре да забравиш за него.
— За лаптопа? Няма начин. Искам си го обратно.
— Можеш да си купиш нов.
Той не разбираше. Тя бе програмирала лаптопа, беше сменила всички чипове и бе добавила цял тон допълнителна памет. Животът й беше в този компютър.
— Как ще се почувстваш, ако изгубиш оръжието си, аз те посъветвам да забравиш за него и да си купиш ново?
Явно бе изключително чувствителна по темата и Ноа реши да не я закача повече.
— Прочети ми указанието как да стигнем до къщата на Хейдън — рече той.
Трябваше да карат само още две пресечки. Домът на уволнената шефка на полицията беше точно такъв, какъвто очакваше Джордан — запустял и неприветлив. Дворът бе комбинация от прах, чакъл и плевели. Също както къщата на Дики и тук нямаше гараж, а на алеята за коли не се виждаха автомобили.
— Нямам желание да влизам в тази къща — отбеляза Ноа. — Тя сигурно спи в ковчег.
— С моя лаптоп.
— Джордан, наистина трябва да укротиш топката. Полицията го търси.
Беше прав. Тя бе обсебена от компютъра си.
— Може би Хейдън си е събрала багажа и е напуснала града.
— Съмнявам се, че е заминала. Не, тя няма да се откаже толкова лесно. Разполагала е с твърде много власт, за да я остави да й се изплъзне без битка.
— Трябва да знае, че не би могла да си върне работата — отбеляза Джордан.
— Вероятно е заминала някъде, за да измисли стратегия, с която да принуди членовете на градския съвет отново да я назначат за шеф на полицията.
Ноа зави на следващия ъгъл и подкара към центъра на града.
— Къде искаш да хапнем?
— Има само едно място, където бихме могли да отидем. В ресторанта на Джафи. Наоколо има и други заведения, но ако отидем да се храним някъде другаде, той ще разбере, защото всички тук знаят какво става и бързат да го разгласят.
— И какво като разбере? Какво толкова ще стане?
— Ще се обиди. — Джордан беше напълно сериозна.
— И какво те интересува…
— Той беше много мил с мен — прекъсна го тя — и аз го харесвам. Освен това храната там ти се услади, нали?
Той кимна:
— Да, добре. Отиваме при Джафи.
Върнаха се при мотела и Ноа спря колата на паркинга отзад. Двамата се запътиха към ресторанта, а Джордан носеше плика, който им бе дал Чадик. Когато минаха покрай сервиза на Лойд, тя усети как по гърба й полазиха тръпки.