— Ами Бюканън?
Тя прегледа страницата, която държеше.
— Те извикали само един съюзник — клана Макхю. Само името всявало ужас у членовете на Макена. Всички Макхю били известни с нечовешката си жестокост и непобедимост. Били много по-свирепи от Бюканън или поне тук така пише. Битката се състояла на едно поле близо до Хънтър Пойнт. Бюканън и Макхю били значително по-малобройни и самоуверените Макена решили, че бързо ще ги избият.
Гърбът на Джордан я заболя. Отпусна се назад и се облегна на рамото на Ноа. Вдигна листа и продължи да чете.
— За съжаление, Макена и съюзниците им сбъркали в предвижданията си. Воините на Макхю дали воля на жестокостта си. В крайна сметка Макена убили младо момче, почти дете. Бюканън също не проявили милост — прибави тя. — Когато битката приключила, цялото поле било осеяно с части от човешки трупове, а земята била почервеняла от пролятата кръв. И до днес местността носи името Кървавото поле.
— Какво е станало с Макена? — попита Ноа.
— Малцината, които останали живи, избягали. На следващия ден се върнали, за да съберат останките и да ги погребат с почести, но нямало никакви трупове. Всички били изчезнали. Вследствие на което не можела да се извърши свещената церемония по погребването на воините.
— Някога намерили ли са ги?
— Не — поклати глава Джордан. Подпря се на лакът и го погледна. — Тогава се смятало, че ако един воин не бъде погребан подобаващо, душата му няма да отиде на небето. Душите на убитите са осъдени да бродят вечно в другия свят, самотни й забравени.
— Казва ли се колко са били?
— Не. Но ако тази история е вярна, можеш ли да си представиш какво е било да вървиш из това поле… пропито с кръв и да събираш човешки части? Ръка тук, крак там…
— Глава…
Тя се намръщи.
— Радвам се, че не съм живяла в онези времена.
— Не знам — замислено рече Ноа. — Имало си е и своите предимства. Не е било нужно да четеш правата на престъпници или да ставаш свидетел как някой съдия ги пуска на свобода заради технически грешки в обвинението. Ако някой е виновен, го убиват. Просто и ясно. И искаш ли да ти кажа още нещо? Ако в тази история има дори частица истина, не ме е грижа колко воини са загинали на онова бойно поле. Няма справедливо възмездие за убийството на дете.
Очите му бяха затворени, затова тя можеше спокойно да го гледа. Той нямаше да забележи. Беше толкова секси, толкова мъжествен. Насили се да отмести поглед. Така доникъде няма да стигна — каза си младата жена. Ала въпреки това копнееше за него. — Знаеш, че ще разбие сърцето ти и ще те остави опустошена — напомни си тя. — Не, благодаря, дотук.
Нямаше да стане член на клуба на поклонничките на Ноа. Не, в никакъв случай. Ала истината беше, че вече бе минала тази фаза. Джордан беше влюбена в него.
Обхваната от внезапна паника, тя пусна крака от другия край на леглото, събра бързо листовете и ги занесе на масата. Остави купчината до торбата си и отново приближи леглото.
— Ноа? — прошепна тя и го побутна по рамото. — Не заспивай тук. — Той не отговори. Тя отново го побутна. — Искам да си лягам.
Тъкмо се канеше да го смушка по-силно, когато той се протегна и сграбчи китката й. Преди да успее да реагира, Ноа я притегли върху гърдите си. Обви ръце около нея и я претърколи по гръб. Коляното му разтвори краката й, той се нагласи между бедрата й, подпря се на лакти и се взря в поруменялото й лице.
Сърцето й бясно препускаше. Лежеше напълно неподвижно и чакаше. Не се отдръпвай, мярна се отчаяна мисъл в главата й.
— Не се отдръпвай.
— Няма, сладурче.
Тя стисна очи и изпъшка.
— Казала съм го на глас, нали?
Той свали нежно очилата й, а мускулестите му гърди се отъркаха о нейните, докато се пресягаше, за да ги остави върху масичката до пистолета си. Джордан потръпна цялата, когато устните му се плъзнаха по шията й. Дъхът му, сладък и топъл, опари кожата й, а щом захапа меката част на ухото й, я прониза остър копнеж чак до петите.
— Идеята не е добра — прошепна младата жена, като наклони леко глава. Протегна ръка, за да погали тила му и го дръпна за косата. Искаше той да я целуне по устата.
Ноа вдигна глава.
— Искаш ли да спра?
Тя се престори, че се замисля.
— Не. — Джордан се надигна и целуна брадичката му. — Само казах, че идеята не е добра.
Вече съжаляваше, че го е казала, защото се боеше, че той ще се осъзнае и ще спре да я докосва. А тя изпитваше отчаяна нужда да я гали, да я притиска в прегръдките си, да я люби.