— Искам да си тръгна, но в същото време искам да разбера кой, какво и защо. Имам странното чувство, че отговорът ще ми избоде очите, а аз не го виждам.
— Можеш да прочетеш останалото във вестниците, когато случаят приключи.
Споменаването на вестници раздвижи нещо в паметта на Джордан, но то й се изплъзна, преди да успее да го улови.
— След като ме оставиш на летището, ще се върнеш ли тук?
— Сладурче, никъде няма да те оставям.
Той я поведе към колата. Тя се озърна през рамо и видя Джо да стои на средата на улицата и да говори с един пожарникар.
— Какъв е планът? — попита Джордан.
— Ще пътувам с теб до Бостън, така че колкото и да ми се ще да помогна, няма да се върна. А и това не е мой периметър на действие. Вече Чадик командва парада — или поне ще е така, след като отговори на обаждането ми, — а той си знае работата. От доста време се занимава с подобни случаи и е натрупал опит.
Когато стигнаха до колата, Ноа й подаде ключовете.
— Защо не включиш двигателя и не пуснеш климатика? Ей сега се връщам.
Джордан седна зад волана, завъртя стартера и нагласи климатика. Наблюдаваше Ноа в страничното огледало. Сега двамата с Джо говореха с пожарникаря. После Дейвис извади мобилния си телефон и проведе някакъв разговор, докато Ноа закрачи обратно към колата. Клатеше глава и изглеждаше объркан. Запъти се към седалката до шофьора, но тя побърза да се премести и му даде знак, че той ще шофира. По врата му се стичаха струйки пот и тя завъртя вентилатора към него.
— Защо не искаш да караш? — попита той.
— Заради трафика — обясни Джордан. — Мразя да карам, когато движението е натоварено.
Отне й секунда, за да осъзнае какво бе казала. Ноа се засмя.
— Какво означава натоварено движение в Серенити? Три-четири коли пред теб?
— Добре, мразя да шофирам. Какво става с Джо? — попита тя, преди той да успее да направи някакъв коментар за шофирането.
— Смята да получи заповед за обиск на къщата на Джей Ди. В момента говори със съдията в Бърбън.
— Искам да вляза там с теб — заяви Джордан. — Обзалагам се, че ще намеря лаптопа си. А ако го намеря…
— Какво? Какво ще направиш?
— Нещо. Всичките ми файлове са там, всичките ми сметки…
— Притесняваш се, че някой ще се добере до лична информация?
— Не — поклати глава Джордан. — Всичко е кодирано. Никой не може да прочете файловете ми.
— Тогава защо се тревожиш?
— Просто знам, че ако разполагам с правилната информация и данни, ще успея да разреша тази загадка.
Той погледна през прозореца.
— Питам се колко време ще отнеме на Джо да се качи в проклетата си кола и да отиде в къщата на Джей Ди.
— Бих казала, около пет секунди. — Предположението й се базираше на факта, че в момента Дейвис тичаше към тях.
— Заповедта е подписана! — изкрещя той на Ноа. — Но и без това можем да влезем. Един съсед се обади току-що. Предната врата била широко отворена.
Миг по-късно вече бяха на път.
— Не трябва ли някой да се обади на шериф Ранди?
Той сви рамене.
— Оставям тази работа на Джо.
Тя се размърда на седалката.
— Шерифът коренно смени поведението си. Беше почти… смирен в полицейския участък, но когато пристигна на паркинга пред магазина с брат си и го видя да ме удря, се държа много гадно.
— Опитва се да предпази брат си. Знае, че…
— Какво знае?
— Джей Ди е изгубена кауза. Макар че разбирам лоялността му. Той му е брат.
— А дали Джей Ди притежава някаква лоялност? Обзалагам се, че не. За шериф Ранди ще е много по-добре, ако Джей Ди се върне в затвора. — Тя потърка ръце, сякаш внезапно й бе станало студено. — Трябва да си много внимателен, ако Джей Ди е в къщата. В очите му има нещо налудничаво. Не знам как да го обясня. Той е зъл… и от него ме побиват тръпки.
— Нямам търпение да се запознаем. Аз също мога да бъда дяволски зъл.
— Спомни си, че е невинен до доказване на противното.
— Той те е ударил. Само това помня.
Джо паркира колата си на алеята за коли пред дома на Джей Ди. Ноа спря зад него.
— Ти чакай тук. И дръж вратите заключени — нареди й той.
Изскочи навън, извади пистолета от кобура и настигна Джо пред предната врата.
— След като влезем, ти се насочи наляво, а аз ще тръгна надясно.
Сърцето на Джордан подскочи в гърдите й, когато Ноа хукна към къщата с пистолет в ръка. Каза си, че всичко ще е наред. Той беше федерален агент, обучен да се защитава. Беше чувала доста истории за критичните ситуации, в които се бе озовавал, а и белезите му го доказваха. Знаеше какво прави. Нищо лошо нямаше да му се случи. Кимна, за да се увери. Въпреки това ставаха злополуки, а понякога дебнеха и изненади… някои доста опасни.