Напразно се самонавиваше, както би казала майка й. Ноа излезе и явно всичко беше наред. Къщата на Джей Ди бе толкова малка, че бяха нужни само няколко минути, за да се уверят, че вътре няма никой.
Джордан отключи вратата на колата, за да влезе. Ноа я отвори и рече:
— Изглежда, че Джей Ди е бързал и не е затворил добре вратата. Почакай, докато…
Джо ги прекъсна. Изхвръкна от къщата, крещейки:
— Намерили са Джей Ди!
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ето че станаха трима.
Бяха открили Джей Ди сред пепелта на къщата. Пожарникарите бяха намерили онова, което бе останало от него, под тлеещите отломки от задната врата на професора. Гасели последните въглени, когато се натъкнали на тялото. Единствената причина да познаят, че принадлежи на Джей Ди, била огромната безвкусна катарама на колана му. Краищата били почернели и се били разтопили, но инициалите все още се забелязвали.
От колата пред димящите руини Джордан наблюдаваше Ноа. Той стоеше в предния двор и разговаряше с агент Чадик и Джо, докато чакаха да пристигне специалният екип на ФБР. От време на време хвърляше поглед към Джордан, за да се увери, че е добре.
Три трупа за една седмица. Професор Макена. Лойд. А сега и Джей Ди. Хвалбите, че Серенити е тихо и мирно място, отидоха по дяволите. А жителите му обвиняваха за това Джордан Бюканън. В крайна сметка тя бе единствената връзка между убийствата и пожара. Нямаше да се изненада, ако обитателите на града нахлуят в мотелската й стая, въоръжени с вили и факли, за да я прогонят.
В ушите й продължаваха да звучат обвиненията на старата госпожа Скот. Никога не бе имало убийство, преди тя да дойде в града… както и никога не бе имало пожар като този, погълнал къщата на Макена. О, и никога не бе имало багажници на коли, пълни с трупове.
Статистиките не лъжеха. Това беше повече от лош късмет. Беше проклятие с библейски измерения. Дори тя искаше да избяга от себе си. Джордан осъзнаваше, че подобни суеверия са несъвместими със здравия разум, но нищо в тази ситуация нямаше логично обяснение. Само едно беше сигурно: откакто се бе срещнала с професора, тя се бе превърнала в истинско бедствие.
Беше невъзможно да се предвиди какво ще се случи занапред, но докато чакаше Ноа, тя се опита да направи тъкмо това. Беше доста трудна задача, защото не разполагаше с достатъчно информация, а ужасяващите образи от последните дни постоянно изникваха в главата й. Трябваше да изтрие тези картини, за да може отново да мисли ясно. Пресегна се към задната седалка, взе една от папките с проучванията на Макена и започна да чете.
Ноа видя главата й, сведена над листа. Беше й казал да стои в колата, тъй като не искаше да вижда обгорените останки на Джей Ди. Не смяташе, че някога ще забрави реакцията й. Тя изглеждаше смаяна, сетне тихо бе попитала:
— Защо, за бога, си мислиш, че ще искам да видя изгорял труп?
Защо наистина? Гледката бе потресаваща. И докато Ноа и Чадик запазваха самообладание, на Джо му беше много трудно да се владее. Лицето му придоби сивкав оттенък, какъвто Ноа не бе виждал досега, и явно полицаят едва се сдържаше да не повърне.
Ноа го съжали.
— Джо, ще се почувстваш по-добре, ако не го гледаш.
— Да, но това е като при катастрофа. Не искаш да гледаш, но не можеш да откъснеш поглед.
— Ти си полицай — раздразнено му напомни Чадик. — Когато стане катастрофа, си длъжен да гледаш, нали?
— Знаеш какво искам да кажа.
Един от доброволците посочи към предния двор. Казваше се Мигел Морено — пенсиониран пожарникар от Хюстън, който бе решил на стари години да си купи ранчо. Той бе обучил останалите и те действаха организирано, сръчно и ефективно. Откакто беше поел отряда, нито един от хората не бе раняван. Морено вече няколко пъти бе прегледал руините и искаше да сподели заключението си с Ноа.
— Няма съмнение, че Джей Ди е виновник за пожара, но съм готов да се обзаложа, че не е знаел как да борави с толкова мощно вещество. В противен случай никога нямаше да го запали, докато е бил все още в къщата.
Джо се отдръпна от трупа.
— Може Джей Ди, без да иска, да е подпалил огъня по-рано — предположи той. — Ето какво е станало според мен: той е влязъл вътре, напоил е всичко със сместа, след което е смятал да излезе оттам, откъдето е дошъл, или през задната врата. Докато е бил все още в къщата, навярно е хвърлил нещо, за да подпали огъня, например напоен с керосин парцал или хартия.
— Възможно е — кимна Морено. — Нужна е била само една искра, за да пламне всичко.
— Много неща биха могли да я предизвикат — заговори Джо, нетърпелив да сподели хипотезата си. — Може да е отворил вратата, за да излезе, търкането на металната рамка в болтовете е предизвикало искра… и това е било достатъчно.