— А ти какво искаш да кажа?
Сигурно се шегуваше. Знаеше отлично какво искаше да й каже. Че целувката означава нещо. Нещо голямо. Но явно за него не бе така. Той целуваше много жени. Нищо ново.
Замисли се дали да му напомни за страстната нощ, която бяха преживели. Както и да му изтъкне, че тази сутрин той се държа така, сякаш нищо особено не се бе случило. Знаеше, че ако й отвърне, питайки я какво трябва да й каже, ще приложи запазената марка на покойния Джей Ди и ще го фрасне с юмрук в лицето.
Обзалагаше се, че дълго щеше да го помни.
Макар че за миг мисълта й достави истинско удоволствие, насилието никога не бе решение на проблемите.
Спряха на червен светофар и Ноа отново я погледна.
— Сега пък за какво мислиш, сладурче? Имаш доста озадачена физиономия.
— За насилието — тутакси отвърна младата жена, — мислех си за насилието.
Явно никога не можеше да отгатне какво се върти в главата й.
— И какво за него?
— Че никога не е решение. На това родителите ми са научили Сидни и мен.
— А братята ти?
— Те обикновено разрешаваха всички спорове с юмруци. Мисля, че затова са толкова добри спортисти. Насочват енергията си, за да бият отбора на съперниците.
— А ти как се бореше с агресията в себе си? — попита той, искрено заинтригуван.
— Чупех разни неща.
— Наистина ли?
— Не беше вандализъм — обясни тя. — Чупех нещата, за да мога после да ги сглобя отново. Беше… с любознателна цел.
— Сигурно си подлудявала родителите си.
— Вероятно — съгласи се тя. — Макар че бяха доста търпеливи с мен и след известно време свикнаха.
— Какви неща си чупела?
— Не забравяй, че бях хлапе и разбира се, започнах с малки неща. Тостер, стар вентилатор, косачка за трева…
— Косачка за трева?
Тя се усмихна.
— Темата още е болезнена за баща ми. Един следобед се върна по-рано от работа у дома и завари всички части на косачката си, пръснати върху алеята за коли — чак до най-малките винтчета и болтчета. Не се зарадва особено.
Ноа не можеше да си я представи с лице и ръце, оплескани с машинно масло, да сглобява и разглобява разни машинарии. Сега Джордан беше толкова женствена. Не, наистина не можеше да си я представи.
— И успя ли да сглобиш косачката?
— С помощта на братята си, от която, между другото, изобщо не се нуждаех. На следващата седмица баща ми донесе вкъщи стар развален компютър. Каза ми, че мога да правя с него каквото си пожелая, но повече не бива да пипам никакви домакински уреди, косачки или коли.
— Коли?
— Никога не съм се занимавала с коли. Не ме интересуваха. Но след като получих компютъра…
— Открила си призванието си.
— Предполагам, че е така. Ами ти? Какъв беше като малък? Интересуваше ли се от оръжия?
— Бях доста своенравен и твърдоглав — отвърна той. — Предполагам, че и аз съм се бил като всички момчета, но ние живеехме в Тексас — напомни й, — а това означаваше да играеш футбол в гимназията. Справях се добре и спечелих стипендия за колежа. През цялото училище бях истински образец за примерен ученик — завърши той, но физиономията му го издаде, че лъже. — По онова време не обичах правилата.
— Не ги обичаш и сега.
— Предполагам, че не.
— Ти си бунтовник — заключи Джордан.
— Така ме нарича и доктор Моргенстърн.
— Може ли да те попитам нещо?
Той навлезе с колата в паркинга зад задния двор на мотела „Домашен уют далеч от дома“.
— Разбира се. Какво искаш да знаеш?
— Имал ли си някога връзка с жена, която да е продължила повече от седмица или две? Бил ли си някога обвързан с жена, пък било то и за кратко?
Той не се поколеба нито за секунда.
— Не.
Ако с резкия си отговор и натъртения си тон смяташе, че ще я накара да се откаже от повече въпроси, много грешеше.
— Господи! Ти си истински господин Чувствителност.
Той изключи двигателя и отвори вратата.
— Сладурче, у мен няма и капчица чувствителност.
Грешеше за това, но тя нямаше намерение да спори с него.
— Ами ти? — попита на свой ред Ноа. — Ти някога имала ли си продължителна връзка?
Преди да успее да отговори, той заобиколи колата и отвори вратата. Улови ръката й и двамата поеха към улицата. Паркингът бе слабо осветен от една лампа в другия му край. Беше тихо, с изключение на обичайните нощни звуци.
Той спря за миг и се взря в очите й.
— Знам за какво е всичко това, Джордан Бюканън.
— А ще бъдеш ли така добър да го обясниш и на мен?
— Не.
Това сложи край на разговора.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
— Заявявам ти направо, че ако ресторантът е пълен, ще вляза през задната врата и ще ям в кухнята.