— Зависи — ухили се той.
— От какво?
— Дали е лято или зима.
Тя завъртя очи.
— Много е арогантно да си мислиш, че можеш просто ей така да се намъкнеш в леглото ми и да спиш с мен.
Той намести възглавниците под главата си.
— Никъде не съм се намъкнал ей така и не възнамерявам да спя, поне не още. Искаш ли да си тръгна?
Въпросът беше излишен.
— Не.
Тя се наведе над него, постави ръце върху топлата му гръд и го целуна. Сетне го плесна по рамото и се изправи.
— Знам, че си говорил с Ник — заяви обвинително. — Защо не ми каза какво става?
Той придоби изненадан вид.
— Сидни ти е казала? Не мислех, че тя знае. Майка ти се е постарала да я отпрати от Бостън колкото е възможно по-скоро, за да не разбере.
— Ник трябваше да ми се обади.
— Ник не искаше да те тревожи, а и знаеше, че така или иначе ще разбереш, след като се прибереш в Бостън.
Тя приседна на пети.
— Да разбера какво?
Той се намръщи.
— Чакай малко. Какво точно ти каза Сидни?
— Не, първо искам да чуя твоята версия.
— Някой проникнал в къщата на родителите ти и оставил в библиотеката бележка за баща ти. Била забита с нож в стената.
— Той кога я е открил?
Никак не му се искаше да й казва.
— Той не я е открил. Майка ти го е направила. — Ноа въздъхна и прибави: — Който и да го е сторил, се е промъкнал през нощта. Тя я е намерила на следващата сутрин, преди баща ти да слезе долу.
Джордан си представи как някакъв маниак се промъква в дома им и се качва по стълбите. Потръпна.
— И те са спели? А къде са били бодигардовете?
— Добър въпрос — кимна Ноа. — Имало е двама. Един отвън и един в къщата. Никой не е чул и не е видял нищо.
Призля й.
— Можел е да влезе в спалнята им. А Сидни…
— Тя не е била там — прекъсна я Ноа. — Била е в дома на своя приятелка.
Джордан кимна.
— Значи са могли да се доберат до баща ми по всяко време, нали?
— Не. Братята ти вече са се заели с това и са затегнали охраната. Никой вече не може да приближи до къщата.
Тя не му повярва.
— Какво е пишело в бележката?
— Не съм сигурен, че си спомням…
— Кажи ми — настоя младата жена.
— Джордан, било е просто опит за сплашване.
— Искам да знам какво е пишело в онази бележка, Ноа. Кажи ми.
— Добре… — отвърна неохотно той. — Ние наблюдаваме.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Тревогата на Джордан за семейството й не я напускаше. Постоянно си представяше майка си и баща си, спящи в леглото, докато някакъв хладнокръвен убиец броди из дома им. А това, което правеше ситуацията още по-страшна, беше, че в къщата е имало двама бодигардове, но неизвестният престъпник е успял да проникне незабелязано.
Ноа я държеше в обятията си, докато тя отново и отново си представяше всевъзможни сценарии: какво е могло да се случи, какво не се е случило и какво евентуално можеше да се случи в бъдеще. Той вече бе чул почти същото от Ник, когато му се обади, побеснял, след като бе узнал за бележката.
— Ти си знаел и за Лорен, нали? — попита Джордан. Ноа не успя да отговори достатъчно бързо. — Знаел си, нали?
— Ооох! Престани да ме удряш. Да, знаех за Лорен.
— И защо не ми каза?
Той сграбчи ръката й, преди отново да успее да го удари.
— Ник ме помоли да не го правя.
— Чакай да отгатна. Не е искал да се тревожа.
— Правилно.
Тя издърпа ръката си, измъкна се от прегръдката му и седна в леглото.
— Баща ми и Лорен… какви тайни има още?
— Поне аз не знам за други — успокои я той. — И с нищо няма да помогнеш, ако продължаваш да се тревожиш и ядосваш за това.
— Е, вече съм ядосана и достатъчно разтревожена.
— Не бъди несправедлива към брат си. Ник просто се опитваше да те предпази.
— Не го защитавай.
— Само казвам, че Ник и бездруго си има достатъчно тревоги на главата. Смяташе да ти каже всичко, когато се прибереш в Бостън. А и Лорен вече е много по-добре.
— Тя е в болница. Как може това да е добре?
— Получава всички необходими грижи.
Джордан поклати глава.
— Ако ми беше брат и бях запазила в тайна подобно нещо от теб, как щеше да се почувстваш?
Той я стрелна косо с поглед.
— Сладурче, ако ти бях брат, щях да имам много по-голям проблем, за който да се тревожа.
И за да поясни думите си, ръката му се плъзна под тениската й и дръпна връзките на шортите й.
— Добре, примерът не беше подходящ. — Тя събра пръснатите листове. — Просто мразя тайните — промърмори.
— Така ли? Доколкото знам, ти много добре умееш да пазиш своите.
Звучеше ядосан.
— Какво означава това? — попита тя, изненадана от внезапната смяна на настроението му. — Аз нямам тайни.