— Искаш ли да ми разкажеш за малкия белег отстрани на лявата ти гърда?
Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира за какво говори. Познавайки Ноа, той щеше да вдигне тениската й и да го посочи.
— И какво за него?
— Спомням си, че чух нещо за операция.
— Това беше… преди време — заговори тя, опитвайки се да измисли начин как да се измъкне от капана, в който сама бе попаднала. — Не беше нещо кой знае какво.
— Ето какъв е въпросът ми — поде той. — Не си ли открила бучка в гърдата си…
— Беше само една малка бучка.
— А ти не постъпи ли в болница, за да ти направят операция, без да казваш на никого от семейството си? — продължи Ноа, без да обръща внимание на забележката й.
Тя пое дълбоко дъх.
— Да, но това беше само една процедура… биопсия…
— Няма значение. Не си искала да ги тревожиш, нали? Ами ако нещата не се бяха развили добре? Ако процедурата се бе превърнала в сериозна операция?
— Кейт ме закара в болницата. Тя щеше да се обади на всички.
— И мислиш, че си постъпила правилно?
— Не — призна Джордан. — Не беше правилно. Но бях уплашена. А ако кажех на всички, страхът щеше да стане по-реален.
Странно, но той я разбираше. Взе ръката й и я стисна.
— Ето какво ще ти кажа. Ако ми извъртиш подобен номер, ще имаш за какво да се разкайваш. — Само мисълта, че може да пази в тайна от него нещо толкова сериозно, го накара да кипне от гняв.
— Повече никакви тайни — обеща младата жена.
— Дяволски си права.
Тя се опита да стане.
— Какво правиш? — спря я Ноа.
— Мислех да почета, но вече не съм в настроение да се занимавам с минали вражди.
Той я придърпа към себе си.
— Прочети ми нещо. Може би за някоя битка — предложи. — Това ще те отпусне.
— Само един мъж може да реши, че описанието на кървава битка може да бъде отпускащо.
Реши да го подразни. Притисна се до него, наведе се над гърдите му и придърпа купчината листа върху скута си.
Той я погледна през рамо.
— Докъде си стигнала?
— Не съм сигурна. Чела съм напосоки оттук оттам, избирайки истории от различни векове. Когато се прибера у дома, ще събера сили да прочета всичко от началото до…
— Какво искаш да кажеш с това, че ще събереш сили да го прочетеш? Ако не смяташ, че тези истории са верни…
— Добре, искам да ги прочета. А след това ще направя собствено проучване. Искам да открия истината — добави тя. — Сигурна съм, че в основата си някои истории са верни. В по-голямата част те са предавани от баща на син. — Подаде му купчината листа. — Ти избери някоя.
Наблюдаваше го, докато ги прелистваше.
— Почакай — спря го и грабна част от купчината. — Току-що видях… Ето го отново.
Издърпа страницата и я вдигна.
— Виждаш ли? В полето. Професорът отново е написал цифрата 1284. Забелязах я и върху други листове. А какво ли е това? Корона? Замък? Или може би е годината, когато е започнала враждата? Не мислиш ли?
— Може би — съгласи се той. — Отделните цифри са удебелени, сякаш е искал да ги запомни.
— О, не, не му е било нужно да записва датата повече от веднъж. Ако това, което ми каза за паметта си, е било истина, не е трябвало да записва нищо. Щял е да я запомни. Мисля, че сигурно е бил разсеян и е надраскал цифрите, докато си е мислел за нещо друго.
— Чакай малко. Какво ти е казал за паметта си?
— Хвалеше се. Заяви ми, че имал изключителна памет. Никога не забравял лице или име, независимо колко време е минало. Записал тези истории и ги подредил, за да могат някой ден да ги прочетат и други хора, но помнел всяка подробност. Твърдеше, че е ненаситен читател. Четял всички вестници, до които имал достъп, а останалата информация получавал от интернет.
Ноа си спомни вестниците, покриващи пода на всекидневната в дома на професора.
— Хвърли едно око на последните бележки — предложи той. — Виж дали има някакви рисунки или други дати.
Тя не откри такива в купчината, която държеше, но той забеляза някакви скици върху две страници по средата на своята.
— На какво ти прилича това? — Посочи някаква рисунка в полето в горния край на едната страница.
— Може би куче или котка… с дълга грива… лъв. Обзалагам се, че е лъв.
Последната рисунка бе по-лесна за разгадаване. Представляваше корона. Доста лоша рисунка на изкривена корона.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Ноа. — Професор Макена е бил луд.
— Признавам, че беше доста странен и обсебен от работата си.
— Струва ми се, че си е измислил всичко.
Джордан поклати глава:
— Не съм съгласна. Може и аз да съм луда, но мисля, че наистина има скрито съкровище.
Ноа продължи да прелиства страниците.