— Какво искаш от мен? — настоя Ноа.
Пит продължаваше да мълчи.
— Каква е целта на този разговор? — раздразнено попита младият мъж.
— Забелязах, че откакто си се върнал, си много нервен и неспокоен — отвърна шефът му. — Любопитен съм да разбера защо.
— Мислех, че съм го казал достатъчно ясно. Мразя семинарите.
— Но не това е причината за безпокойството ти, нали?
— О, по дяволите, Пит! Безпокойство? Шегуваш ли се?
Пит отново се усмихна.
— Нека поговорим, когато си готов да обсъдим това, което става с теб, Ноа.
Явно беше решил да не го притиска. Ноа можеше да стане и да си тръгне, но не го направи. Облегна се назад в тапицирания стол и се загледа разсеяно в това, което Пит драскаше в бележника си, замислен за нервността, обзела го напоследък.
— Какво рисуваш? — попита Ноа след малко.
Явно Пит също мислеше за нещо друго. Взря се за няколко секунди в скицата.
— Не съм сигурен. Трябва да е календар. — Кимна. — Явно подсъзнанието ми се опитва да ме накара да си спомня датата.
— Вие, момчета, май наистина си мислите, че тези детски драскулки означават нещо, нали?
— Аз не — отвърна Моргенстърн. — Но повтарящите се рисунки или драсканици… да, биха ме накарали да се замисля. — Погледна часовника си. — Мисля, че можем да пропуснем последната конференция.
Ноа се почувства така, сякаш губернаторът току-що го е помилвал. Двамата с шефа му се отправиха към гаража. Когато стигнаха до третото ниво, Пит се запъти в една посока, а Ноа — в друга.
Моргенстърн тъкмо се канеше да отключи вратата на колата, когато Ноа го извика.
Той погледна над покрива.
— Да?
— Защо реши да оставиш мен в Серенити, а да извикаш Ник обратно? Заради някаква среща или случай, за които ти е бил нужен?
— А ти как мислиш? — Пит се ухили, намести се на шофьорската седалка и хлопна вратата.
Ноа остана в ъгъла на гаража, докато го наблюдаваше как потегля. Истината насмалко не го събори върху бетонния под. Бяха го водили за носа… а се предполагаше, че е изключително добре обучен проницателен агент, умеещ да улавя всички нюанси и сигнали. Толкова за острия му като бръснач ум и безпогрешните преценки.
— Кучи син! — прошепна той.
Пит го бе заблудил. Ноа никога не би предположил, че психиатърът може да има някакъв скрит мотив. Невероятно. Когато му описа ситуацията на Джордан в Серенити, Пит е решил да се направи на умник. Нареди на Ноа да остане, а на Ник да се върне обратно.
— Кучи син! — отново прошепна Ноа.
Пит бе изиграл ролята на сватовник.
Обади се на Ник от колата. Когато партньорът му отговори, Ноа чу двегодишната дъщеря на Ник — Саманта, да се смее някъде около него.
— Отивам в болницата, за да ухажвам жена ти — заяви му той.
— Мини да ме вземеш по пътя — рече Ник. — Сам, остави това нещо. — Ноа чу трясък, последван от въздишката на Ник. — Кълна се в Бога, не знам как Лорен успява да се справи. Преговорите с похитители са детска игра в сравнение с пазарлъците с едно двегодишно дете.
Трафикът беше натоварен — нормално за Бостън. Ноа си помисли за Серенити. Там нямаше никакво движение. Само убийства и палежи.
Ник го чакаше на предната веранда, вдигнал на ръце малката сладка Сам. Една ослепителна брюнетка пое бебето, когато Ноа спря на алеята за коли.
— Нова детегледачка ли имате? — попита. — Досега не съм я виждал.
— Тя е нашата резервна детегледачка — обясни приятелят му.
— Сам харесва ли я?
— Да, много. — Ник изчака минута, сетне озадачено попита: — Няма ли да се поинтересуваш дали не е омъжена? Не е. Искаш ли да ти дам телефонния й номер?
Ноа поклати глава:
— Не е мой тип.
Макар и щастливо женен и верен на любовта на живота си, Ник определено беше забелязал колко е привлекателна.
— Как така не е твой тип?
— Просто не е — сви рамене Ноа. — Ник, имаш вид, сякаш не си спал поне месец. Сам ли те държи буден?
— Не, прочетох й приказка и тя заспа. Не се събуди до сутринта. Аз не можах да мигна. Странно е. Когато отсъствам от къщи заради някакъв случай, спя като къпан, но когато съм у дома, имам нужда Лорен да е до мен. Иначе не мога да спя.
Ноа го разбираше. И той не бе спал много, след като се прибра вкъщи.
— Имаш ли някакви предложения? — попита Ник.
— Да. Спри да се държиш като някое капризно момиче.
Нищо, което Ноа казваше, не бе в състояние да засегне Ник, навярно заради чувството им за хумор, а и защото характерите им бяха твърде сходни.
— Как мина конференцията? — попита Ник с невъзмутима физиономия. Знаеше колко много партньорът му мрази всичко, което дори отдалеч напомняше бюрокрация. — Искрено съжалявам, че я пропуснах.