Когато фериботът бавно се приближи към пристанището, тя се върна до колата си. Пристигна на острова с малка чанта с лични вещи, купен на старо ръждясал „Буик“ и 208 долара на свое име.
Не би могла да се чувства по-щастлива.
„Едва ли има място — помисли си тя, когато паркира колата до пристанището, слезе и тръгна пеша, — където разкошните дворци и блясъкът на Бевърли Хилс да са така непознати, както тук“. Осъзна, че никое друго кътче на света не би й се сторило толкова близко до истинската и душевна същност, колкото това малко, живописно селце. Къщите и магазините бяха скромни и спретнати, с избеляла от морската сол и слънцето боя. Чистите калдъръмени улички криволичеха нагоре по хълмистия терен или се спускаха стръмно към пристанището.
Градините бяха поддържани с любов, сякаш плевелите тук се смятаха за нещо незаконно. Зад дървените огради се чуваше кучешки лай, а децата караха червени и електрикови велосипеди.
На пристанището кипеше усилена работа. Виждаха се лодки и мрежи, мъже с червендалести лица и високи гумени ботуши. До ноздрите й достигна миризма на риба и пот.
Изкачи се по хълма и се обърна да погледне назад. Оттам можеше да посъзерцава лодките, които сновяха покрай залива, и малката сърповидна ивица пясък, където бе пълно с хора, излегнали се върху хавлиени кърпи, и други, които енергично размахваха ръце над вълните. Малък червен трамвай, на който с бели букви бе написано: „Обиколка на Острова на Трите сестри“, бързо се пълнеше с туристи, носещи камери.
Нел предположи, че риболовът и туризмът са единствените източници на приходи за острова. Благодарение на предприемаческия си усет, местните жители устояваха на капризите на морето и времето и островът оцеляваше и процъфтяваше със свое собствено темпо. „Това се нарича кураж“, помисли си тя. Доста време й бе нужно да събере своя.
Главната улица пресичаше хълма. От двете страни бяха разположени магазини, ресторанти и офиси — вероятно на местни фирми. Реши, че не е зле да се отбие в някой от ресторантите. Можеше да постъпи на работа като сервитьорка или готвачка за бързи поръчки, поне за летния сезон. Ако си намереше работа, би могла да потърси и квартира. Можеше да остане. След няколко месеца хората щяха да я познават, да й махат с ръка и да я наричат по име. Беше й омръзнало да се чувства чужда, да няма с кого да поговори, никой да не го е грижа за нея.
Спря, за да разгледа хотела. За разлика от другите сгради, той бе от камък, а не от дърво. Беше на три етажа, с железни балкони с парапети от ковано желязо и заострен покрив и не можеше да се отрече, че изглежда романтично. Името напълно му подхождаше: „Омагьосаният хан“.
Би било добре да си намери работа тук — като сервитьорка в трапезарията или камериерка. Работата бе на първо място в дневния ред. Но не се реши да влезе вътре и да се заеме с това. Имаше нужда от малко време, преди да пристъпи към действие.
„Вятърничава си — би казал Евън. — Твърде лекомислена си, за да се справяш сама в живота, Хелън. Благодари на Бога, че ме имаш да се грижа за теб.“
Гласът му звучеше толкова ясно в ушите й, че тези думи й подействаха потискащо и увереността, която бавно бе започнала да си възвръща, едва не я напусна. Обърна се решително и се отправи в противоположната посока.
Щеше да потърси проклетата работа, щом бъде готова за това, но първо искаше да поскита, преструвайки се на туристка, и да разгледа всичко. Когато опознаеше главната улица, щеше да се върне до колата и да обиколи целия остров. Дори нямаше да се отбие в туристическата агенция, за да купи карта.
Следвайки инстинкта си, тя придърпа нагоре раницата и пресече улицата. Мина покрай магазините за ръчно изработени сувенири, спирайки се пред витрините. Наслаждаваше се на хубавите неща и безцелно разглеждаше рафтовете. Някой ден, когато отново се установеше някъде, щеше да създаде свой дом точно както й харесва — пълен с дрънкулки и цветове.
Един магазин, в който продаваха сладолед, я накара да се засмее. Имаше кръгли стъклени масички и бели железни столове. На една от тях седеше семейство от четирима души, които се смееха, загребваха с лъжички сметаната и я разбъркваха с малките захарни пръчици, поръсени отгоре. Момче с бяла шапка и престилка седеше зад тезгяха, а момиче с плътно прилепнали отрязани джинси флиртуваше с него, докато умуваше какво да поръча.
Нел запечата сцената в съзнанието си и продължи.
Щом стигна до книжарницата, тя се спря и въздъхна. Домът й щеше да бъде пълен и с книги, но не колекция от редки оригинални издания, които никога няма да бъдат отворени и прочетени. Щеше да има стари, изподраскани книги, ново евтини романчета с лъскани корици, пълни със заплетени истории. Всъщност с това можеше да започне сега. Един булеварден роман нямаше да натежи много в раницата й.