— Десет-тринайсет! — После видя, че кабелът на Моторолата се беше извадил от радиопредавателя й.
Сакс тупна глухо върху стоманобетонния перон. Главата й се удари в някакъв стълб. Зашеметена, тя се претърколи по стомах.
— Страхотно — измърмори белият, застанал в горния край на стъпалата.
— Кой, мамка му, е това? — попита черният.
Тя повдигна глава и видя двамата мъже, които я гледаха отгоре.
— Мамка му — изпсува отново черният. — Мамка му! Какво, по дяволите, става?
Белият хвана една бейзболна бухалка и тръгна да слиза.
„Аз съм труп“, помисли си тя. „Труп съм.“
Автоматичният нож беше в джоба й. Отне й доста сили да извади дясната ръка изпод себе си. Претърколи се по гръб и зарови в джоба си за ножа. Беше обаче твърде късно. Онзи стъпи на ръката й и втренчи поглед в нея.
„О, Боже, Райм, яко се издъних. Да бяхме се сбогували по-добре снощи… Съжалявам… Съжалявам…“
Тя вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от близкия удар и погледна към пистолета си. Беше твърде далече.
После усети жилестата ръка на онзи, как бръкна в джоба й, извади ножа и го хвърли някъде встрани.
После се изправи и стисна бухалката.
„Татко“, обърна се тя към отдавна умрелия си баща, „май много се издъних, а? Ама аз съм си виновна, виж колко правила наруших.“ Спомни си как той й казваше, че на улицата ти трябва само секунда разсейване и вече си мъртъв.
— А сега ми кажи какво търсиш тука? — промърмори оня, докато размахваше разсеяно бухалката, сякаш не знаеше къде точно да бъде първият му удар. — Коя, по дяволите, си ти?
— Казва се мис Амелия Сакс — отвърна му бездомникът, който изведнъж беше престанал да звучи като такъв. Той прекрачи горното стъпало и бързо слезе долу, към белия мъж и му взе бухалката. — Освен това, ако не греша, мисля че тя е дошла, за да ти срита мършавия задник, приятел. Което се отнася и за мене. — Сакс присви очи и изведнъж видя как бездомникът се изправи и се превърна във Фред Делрей. Беше насочил огромен автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“ към главата на смаяния човек.
— Ти си ченге? — заекна онзи.
— ФБР.
— Мамка му! — изплю думите той и отвратен затвори очи. — Това ми е шибаният късмет.
— Тц. — обади се Делрей. — Късметът няма нищо общо с това тук. Сега ще ми позволиш ли да ти сложа гривничките или сам ще свършиш това? Само ми свий някой номер и ще страдаш до края на живота си. Разбрахме ли се?
— Как го направи, Фред?
— Лесно — отвърна високият федерален агент към Сакс, докато чакаха на входа на изоставената станция на метрото. Той все още си беше облечен като скитник, беше намазал лицето и ръцете си с всякакви мръсотии, за да изглежда така, сякаш от доста време живееше на улицата. — Райм като ми каза, че Танцьорът имал приятел просяк, дето живеел някъде в метрото, в центъра, на мен ми стана ясно къде ще да е това някъде. Купих една торба празни кутии и заговарях този онзи, да ми покажат къде му е офисът на нашия човек. — Той кимна към метрото. После погледите им се преместиха към патрулната кола, където на задната седалка седеше Джоуди, с белезници на ръцете, овесил нос.
— Ами защо не ни каза какво ще правиш?
Вместо отговор Делрей й се изсмя и Сакс разбра, че беше задала глупав въпрос; ченгетата под прикритие рядко казваха на някого какво ще правят — включително и на колегите си, особено пък на началниците си. Ник, нейният бивш приятел, също беше ченге под прикритие и сигурно не беше й казал повече от половината от това, което правеше.
Тя потърка удареното си място. Дяволски я болеше, а докторите й казаха, че ще трябва да го види на рентген. Сакс посегна и хвана бицепса на Делрей. Никога не беше се чувствала на място, когато й изказваха благодарност — в това отношение тя беше същински Линкълн Райм — но не й беше никак трудно да каже:
— Спаси ми живота. Щяха да ми надупчат задника, ако не беше ти. Какво да ти кажа?
Делрей вдигна рамене, отклонявайки благодарностите, и изръси цигара от едното от униформените ченгета, които охраняваха входа на метрото. Прекара Марлборо-то пред носа си, помириса го и го тикна зад ухото си. После погледна към затъмнените стъкла на станцията.
— Хайде — каза той, без да се обръща към никого и въздъхна. — Крайно време е вече да извадим някакъв късмет с това тук.
Когато арестуваха Джоу Д’Орфио и го хвърлиха на задната седалка, той им беше казал, че Танцьорът си бил тръгнал само десетина минути по-рано. Слязъл надолу по стъпалата и изчезнал покрай линията. Джоуди — така му викаха всички — не знаел точно в каква посока, просто взел пистолета и раницата си и изчезнал. Хауман и Делрей бяха изпратили групите си да претърсят основно станцията и околностите на Градския съвет. Сега чакаха за резултатите.