— … се съгласи. С него ли работите?
— Да — каза Уилсън, познат още като Делрей. — Малко боклук си пада, ама се нави да ни съдейства. Та значи, ще трябва да го закараме до дупката му и обратно.
— Къде обратно? А, при Линкълн?
— Правилно. Иска да си вземе малко дрога.
— Що му угаждате на тоя кретен?
— Ами защото имаме сделка. Той ни предава този убиец, а ние го пускаме да си вземе малко дрога от вкъщи. Тоест, онази запусната станция на метрото… Както и да е, няма да правим ескорт. Само една кола. Та обаждам ти се, да ти кажа, че ни трябва шофьор. Ти май разправяше за някого, дето много ти харесал, нали така?
— Шофьор?
— Да бе, само че не помня името.
— О, да… чакай да помисля.
Биваше ги в дрънкането на глупости. Райм винаги се беше възхищавал от изпълненията на Делрей. Този човек можеше да бъде когото си поиска.
Фалшивият агент Мондейл — който също заслужаваше награда за поддържаща роля — каза:
— А-а, сетих се. Тони Глидън. Не, Томи. Оня русия, нали?
— Същия. Дай ми го за тая работа. Той при тебе ли е?
— Не-е. Той е във Фили.
— Фили. О, много лошо. Трябва да я свършим тая работа до двайсетина минути. Не мога да чакам. Е, май ще трябва сам да сядам зад волана. Ама тоя Томи. Той…
— Всеки може да кара кола, ама тоя може да се измъкне от опашка за две пресечки! Човече, казвам ти, направо ми е събирал очите.
— Жалко, че не можем да го използваме сега. Все пак, благодаря, Мондейл.
— Чао.
Райм смигна с едното око, това беше неговия еквивалент на бурни овации и аплодисменти. Делрей затвори, изпусна въздуха си и каза бавно:
— Ще видим, ще видим.
Селито се опита да бъде по-оптимистичен:
— Това е третият капан, дето му устройваме. Този път
трябва да стане.
Линкълн Райм не вярваше, че това беше някакво законово средство за борба с престъпността, но все пак каза:
— Да се надяваме.
Седнал в откраднатата кола, недалеч от „жилището“ на Джоуди, Стивън Кол наблюдаваше как един правителствен седан спря точно пред входа на изоставената станция.
Джоуди и две цивилни ченгета слязоха от колата и огледаха покривите на сградите. Джоуди хукна и след пет минути се върна с два вързопа под мишница.
Стивън не видя други коли, само те бяха. Значи това, което беше подслушал, беше вярно. Те се включиха в движението и той тръгна след тях. Знаеше, че в Манхатан, за разлика от много други места по света, човек можеше да следи когото си поиска и да не го забележат. Това беше пълен абсурд в Айова да речем или във Вирджиния.
Немаркираната кола караше бързо, но Стивън също беше добър шофьор, така че успя да ги проследи съвсем успешно. Щом стигнаха центъра, те намалиха и при Сентръл парк уест завиха покрай една градска къща, близо до Седемдесетте. Отпред имаше двама мъже в цивилни дрехи, но отдалеч си личеше, че бяха ченгета. Дадоха си някакъв знак с шофьора — нещо като „Чисто е“.
Това е. Тук, значи, живееше Линкълн Червея.
Колата потегли на север. Стивън я последва, но след една-две пресечки внезапно паркира. Слезе и забърза към дърветата с калъфа на рамо. Знаеше, че вероятно бяха поставили микрофони и камери наоколо, затова се стараеше да се движи безшумно.
— Като елен, Редник.
— Тъй вярно, сър.
Скри се в един храсталак и запълзя обратно към къщата. Намери си укритие, до едни камъни, под напъпилото люляково дърво. Отвори калъфа. Колата с Джоуди, която сега се движеше на юг, изскърца и спря пред градската къща. Стандартните обиколки, позна ги Стивън — колата беше направила обратен завой и се беше върнала отново тук.
Загледа се в двете ченгета, които слизаха от седана. Огледаха се и тръгнаха от двете страни на умрелия от страх Джоуди.
Стивън свали предпазителите на телескопа на снайпера си и внимателно се прицели в гърба на предателя.
Изведнъж една черна кола прелетя наблизо и Джоуди подскочи от страх. Очите му се разшириха и той, като се изтръгна от ченгетата, хукна към градинката на градската къща.
Ескортът му се разпръсна, хванаха се за оръжията си и изгледаха колата, която ги беше изплашила. Щом обаче видяха четирите латиноамерикански момичета вътре, разбраха, че това беше фалшива тревога. Разсмяха се. Единият от тях извика Джоуди.
Стивън не се интересуваше от дребния човек точно сега. Знаеше, че не може да получи и двамата, и Червея, и Джоуди. За него беше по-важно да убие Линкълн, и то незабавно. Вече почти го предусещаше. Беше като някакъв особен вид глад, телесна нужда, като остъргването на ръцете.
Да убие лицето, което го гледаше от прозорците, да убие червея.
Трябва, трябва, трябва, трябва…
През телескопа си внимателно оглеждаше всеки прозорец на сградата. И, ето го! Линкълн Червея!