По цялото тяло на Стивън премина мощен импулс.
Приличаше на тока, който беше почувствал, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди… само че това беше хиляда пъти по-мощно. Направо се задъха от възбуда.
По някаква причина Стивън не беше изненадан да разбере, че Червея беше инвалид. Всъщност, точно така Стивън беше разбрал, че симпатичният мъж в комфортната инвалидна количка беше всъщност Линкълн. Просто защото Стивън винаги беше вярвал, че само изключителен човек можеше да го хване. Някой, който не се разсейваше с ежедневието. Някой, чиято същност беше мозъкът.
Червеите можеха да си пълзят по цял ден върху Линкълн и той нямаше да усети. Дори можеше да пробият кожата му и да влязат в него, без той да разбере. Той беше имунизиран срещу тях. И Стивън още повече го намрази заради неговата неуязвимост.
Обаче лицето от прозореца тогава, в Александрия, Вирджиния… май не беше Линкълн.
А може би е бил точно той?
Стига си мислил за това! Стига! Ако не спреш, пак ще те напъплят червеите.
Патроните дум-дум бяха в пълнителя. Той зареди един и отново огледа стаята.
Линкълн Червея говореше с някого, който Стивън не можеше да види. Стаята на първия етаж изглежда беше лаборатория. Видя компютърен екран и други уреди.
Стивън опъна каиша около бицепса си и застопори пушката за рамото си. Облегна буза на приклада. Вечерта беше влажна и хладна. Самият въздух беше тежък; но като нищо можеше да издържи и един дум-дум куршум. Нямаше нужда от корекции; целта беше само на осемдесет метра. Сваляме предпазителя, дишай, дишай…
Целеше се в главата. От това разстояние беше съвсем възможно.
Дишай…
Дишай, издишай, дишай, издишай.
Погледна още веднъж косъмчетата на кръста и ги центрира върху ухото на Линкълн, който се беше загледал в екрана на компютъра.
Увеличи натиска върху спусъка.
Дишай. Като при секса, като при оргазъм, като при докосване на твърда студена кожа…
Натискай.
По-силно…
И тогава Стивън го видя.
Едва се забелязваше — лека гънка върху ръкава на Линкълн Червея. Но не беше гънка от дрехата, а изкривено изображение.
Той отпусна показалеца си от спусъка и разгледа подробно с телескопа стаята. Щракна „Редфийлд“-а на по-голямо увеличение. Насочи го към компютърния екран. Буквите вървяха назад.
Огледало! Той се целеше в огледало.
Това беше още един капан!
Стивън затвори очи. За малко да се издаде. Отново се почувства дребен. Налапал няколко червея, той едва не се задуши с тях. Бяха навсякъде около него. Огледа се. Знаеше, че наоколо сигурно се разхождат поне дузина ченгета с такива големи микрофони, чакащи само някъде да гръмне пушка. Щяха за нула време да го засекат и с техните М-16 да го нарешетят целия.
Надъхани да убиват. Без милост.
Бързо, но абсолютно безшумно той смъкна телескопа с треперещи ръце и постави пушката и оптиката обратно в калъфа. През цялото време едва се сдържаше да не повърне. Сега вече се чувстваше дребен като хлебарка.
— Редник…
— Сър, разкарайте се, сър.
— Редник, какво пра…
— Сър, вървете да се шибате, сър!
Стивън се изгуби между дърветата, намери една пътека и се заразхожда покрай някаква ливада, като вървеше на изток.
Да, сега дори беше по-уверен в необходимостта да убие Линкълн. Имаше нов план. Трябваха му все пак час-два за да може спокойно да обмисли всичко.
Внезапно кривна от пътечката и се тикна в някакви храсти, където доста време оглежда и се ослушва. Явно бяха помислили, че ако не забележи хора из парка, ще стане подозрителен и може да го изпуснат, така че не бяха затворили изходите.
И това им беше грешката.
Стивън видя групичка мъже горе-долу на неговата възраст — юпита, на такива приличаха, облечени в пуловери и спортни костюми. Носеха калъфи за ракети за тенис и раници. Бяха се отправили към Апър Ийст Сайд и говореха на висок глас. Косите им още блестяха от шампоаните, явно току-що се бяха изкъпали в близкия спортен център.
Стивън ги изчака да го подминат, после бързо се измъкна и тръгна след тях, сякаш беше част от групата им. Дори се усмихна широко на един от тях. Вървеше с отсечена стъпка и размахваше небрежно калъфа за китара. Така с весел и безгрижен вид стигна до тунела, който водеше към Ийст Сайд.
Тридесет и втора глава
Час 34 от 45
Мракът ги обгърна.
Пърси Клей, седнала отново на пилотското място на Лир-а, забеляза в далечината скупчените светлинки, което най-вероятно представляваше Чикаго.
Кулата в Чикаго им даде разрешение за кацане още на четири километра.