— Ще ти се обадя, като вляза вътре — каза тя.
Тръгна по стъпалата нагоре след групата. Мислите й се рееха повече около тежкия куфар с инструментите за оглед на местопрестъпления, който тя носеше в слабата си лява ръка, и черния пистолет в дясната.
Някога, много отдавна, в предишните си дни, Райм беше пешеходец.
Имаше нещо успокояващо в ходенето. Как обичаше да се разхожда безцелно из Сентръл или Уошингтън Скуеър парк или пък бързо да премине през целия моден център. Обичаше и често да се поспира — да посъбере по някое веществено доказателство за база-данните на криминалната лаборатория; но щом прашинките мръсотия, растенията или образците от строителен материал бяха поставени на сигурно място, а техните източници бяха надлежно записани в тефтерчето му, той можеше спокойно да продължи разходката си. Често се случваше да извървява цели мили, без да спре.
Едно от най-тревожещите и дразнещите неща в сегашното му състояние беше невъзможността му да се разтоварва от напрежението. Вместо разходките сега той затваряше очи, потъркваше тила си о облегалката на инвалидната си количка или скърцаше със зъби.
Помоли Том да му налее малко скоч.
— Не трябваше ли да ти бъде бистра главата?
— Не.
— Аз все си мисля, че е тъкмо обратното.
„Върви по дяволите“, прокле го наум Райм и отново стисна зъби. Сега на Том щеше да му се наложи да почисти разкървавения венец и да се обади на зъболекаря да дойде. А аз винаги ще му бъда трън в очите.
Някъде много далече се разнесе гръм, светлините премигнаха.
Райм си представи Сакс начело на тактическия отряд. Тя, разбира се, беше права: всеки специален отряд, влязъл да прочисти и обезопаси дадено място, би унищожил почти всички оставени следи. И въпреки това той ужасно се тревожеше за нея. Понякога тя действаше твърде импулсивно. Виждал я беше ожесточено да се чеше, да повдига вежди и да си гризе ноктите от нетърпение. Райм, който винаги се отнасяше скептично към черното изкуство на психоаналитиците, можеше безпогрешно да разпознае признаците на всяко едно проявление на саморазрушително поведение. Той беше се возил в спортната й кола, чийто двигател беше дефорсиран. Спомняше си, че тогава тя вдигна немислимата скорост от сто и петдесет мили в час и не спираше да благославя разбитите пътища на Лонг Айлънд, които не й позволявали да вдигне два пъти повече.
Когато в ухото му заговори шепнещият й глас, той се сепна.
— Райм, там ли си?
— Казвай, Амелия.
Мълчание.
— Без малки имена, Райм. Не е на добро.
Той се опита да се засмее. Прииска му се въобще да не беше използвал имена, после се зачуди защо въобще го направи.
— Добре, казвай.
— На входната врата съм. След малко ще я разбият с таран. Момчетата от локацията смятат, че той наистина не е вътре.
— Носиш ли си някаква защитна жилетка?
— Свих една, ама ми е доста тясна. Изглеждам така, сякаш съм си сложила алуминиеви канчета вместо сутиен.
— На три — долетя до Райм гласът на Делрей. — Всички групи разбиват вратата, нахлуват през прозорците, покриват всички участъци, но да внимават при влизането. Едно…
Райм направо се разкъсваше. Ах, как му се искаше да пипне този Танцьор — дори усети в устата си вкуса на победата. Но, о, Господи, колко много се страхуваше за нея.
— Две…
„Сакс, хиляди проклятия“, помисли си той. „Не искам да се тревожа за теб…“
— Три…
Чу лек пукот, който напомняше пукането на кокалчетата на тийнейджър и в следващия момент той се озова приведен напред. Вратът му потрепери от пренапрежението и той се върна обратно към удобната облегалка. Том се появи отнякъде и започна да го разтрива.
— Нищо ми няма — измърмори Райм. — Благодаря ти. Можеш ли само да ми избършеш потта? Моля те.
Том го погледна подозрително — заради „моля те“, после му избърса челото.
„Какво правиш в момента, Сакс?“
Ужасно му се искаше да я попита, но не желаеше да я разсейва точно сега.
После някой рязко си пое дъх. Косъмчетата на врата му настръхнаха.
— Господи, Райм!
— Какво? Кажи ми!
— Жената… тази, Хоровиц. Вратата на хладилника е отворена. Тя е вътре. Мъртва е, но прилича на… О, Боже, очите й.
— Сакс…
— Изглежда онзи я е пъхнал вътре, докато е била още жива. Защо, по дяволите, ще трябва да…
— Мисли с него, Сакс. Хайде. Можеш.
— Господи!
Райм знаеше, че Сакс страда от клаустрофобия. Представяше си ужаса, който изпитваше, наблюдавайки начина на умъртвяване на конкретната жертва.
— Как я е завързал — с въже или със скоч?