— Истинска привилегия е да се лети с вас, мадам — казваше той, като се опитваше да имитира Елвис Пресли. — Много, много ви благодаря.
Болката зад очите на Пърси вече се беше разсеяла. Тя беше губила приятели — най-често при катастрофи — и знаеше, че вътрешната загуба действаше като упойка на физическата болка.
Същото беше и с уискито.
Удари още една глътка.
— По дяволите, Брит! — И тя се свлече на дивана до него. — Ох, по дяволите.
Той мушна силната си ръка зад нея и я обгърна, при което тя отпусна главата си с черни къдрици върху рамото му.
— Всичко ще се оправи, скъпа — каза той. — Обещавам. Само кажи какво искаш да направя.
Тя поклати глава. На този въпрос отговор нямаше.
Намокри си отново устните с бърбън и погледна часовника. Девет сутринта. Майката на Ед щеше да пристигне всеки момент. Приятели, роднини… Трябваше да се организира и възпоменателната служба…
Толкова много неща трябваше да се направят.
— Трябва да се обадя на Рон — изломоти тя. — Трябва да свършим една работа. Компанията…
Във въздухоплаването и чартърните полети думата „Компания“ не означаваше същото, както в обикновения бизнес. Компанията, с главно „К“, беше едно цяло, живо, дишащо същество. За нея се говореше с уважение, страхопочитание или гордост. Понякога с прискърбие. Смъртта на Ед беше причинила дълбока рана в много души, включително и тази на Компанията. Нещо повече, раната можеше да се окаже фатална.
Толкова много неща трябваше да се направят…
Но Пърси Клей, жената, която никога през живота си не се беше паникьосвала, която спокойно се беше справяла с двойното преобръщане през крило, за ужас на нещастния ЛИР 23; която се беше измъквала невредима от смъртоносния отвесен винт, изпратил доста опитни пилоти в гробището, сега стоеше на дивана абсолютно парализирана. Странно, мислеше си тя, сякаш мислите й идваха от съвсем Друго измерение, аз просто не мога да се помръдна. В действителност, тя си наблюдаваше ръцете и краката, за да види дали бяха побелели и безкръвни.
О, Ед…
И, разбира се, Тим Рандолф. Той беше толкова добър втори пилот, такива като него са голяма рядкост. Тя си представи младото му закръглено лице, истински Ед, с няколко години по-млад. Усмихваше се необяснимо. Вечно нащрек, готов да се подчини и в същото време твърд — често се беше случвало с метален глас да заповядва дори на самата Пърси, когато командването на самолета беше в негови ръце.
— Май имаш нужда от малко кафе — обяви Хейл и се отправи към кухнята. — Ще ти донеса двойно бито мокачино с попарено обезмаслено мляко.
Това беше една от техните шегички за изкилиферчените имена на кафетата по аерогарите. Истинските пилоти, и двамата го знаеха, пиеха само Максуел Хаус или Фолджърс.
Днес обаче Хейл нямаше предвид точно кафе. Той просто искаше да каже: остави пиенето. Пърси схвана намека. Сложи тапата на шишето и го трясна шумно върху масата.
— Добре де, добре.
Тя се изправи и прекоси дневната. Мярна се в огледалото. Чипоносото й лице. Черната й коса, падаща на стегнати упорити къдрици. (По време на твърде трудния си пубертет, в момент на отчаяние тя се беше подстригала много късо. Сега щяха да видят те! Естествено, тази предизвикателна постъпка просто наля вода в мелницата на чаровните момичета от училището Лий в Ричмънд и стъжни още живота й.) Пърси имаше дребна фигура, а очите й бяха от черен мрамор. Майка й все й повтаряше, че те са най-чаровната й черта. Всъщност имаше предвид, че бяха единственият й чар. При това мъжете не даваха и пет пари за него.
Под очите й се очертаваха тъмни линии, кожата на лицето й беше безнадежно изгубила естествения си цвят — имаше лице на пушач, за което бяха допринесли годините, когато пушеше по две кутии Марлборо на ден. Отдавна вече не си личеше къде точно си беше пробила меката част на ушите заради първите си любими обеци.
Погледна през прозореца към дърветата и улицата пред тяхната градска къща. Мярна някакво движение и нещо парна част от разума й. Нещо обезпокояващо, тревожно.
Какво? Какво е това?
Чувството изчезна, прогонено от звъненето откъм входната врата.
Пърси отвори и видя насреща си двама доста плещести полицаи.
— Мисис Клей? — Да.
— Нюйоркска полиция. — И си показаха картите. — Тук сме, за да ви държим под око, докато не стигнем до същността на случилото се със съпруга ви.