— Къде се намират? — задъхано попита той. — В единия край на коридора или в другия?
— Повечето са по средата. В края на стаята има някакъв склад. Вътре в него и около него капките са по-големи и са с назъбени ръбове. В другия край на коридора те са по-малки.
— Така, така — обади се замислено Райм, после обяви: — ето значи какво е станало… Как се казваше агентът?
— Инелман. Джон Инелман. Приятел на Делрей е.
— Танцьорът е пипнал Инелман в склада, наръгал го е веднъж, някъде високо по тялото. Целта му е била да го омаломощи, най-вероятно в рамото или шията. Оттам са големите капки с неравни краища. После го е помъкнал навътре в коридора, където го е наръгал още веднъж, по-ниско. Оттам са малките, кръгли капки. Колкото от по-ниско са падали капките, толкова по-правилни са ръбовете им.
— И защо му е било да го прави? — задъха се тя.
— За да ни забави и обърка. Той знае, че ние ще тръгнем да си търсим човека, преди да продължим с неговото преследване.
„Прав е“, помисли си тя, „само дето ние не сме се разбързали да го търсим.“
— Колко е дълъг коридорът?
Тя въздъхна и погледна натам.
— Към петнадесет метра; кървавата диря върви по цялата му дължина.
— Има ли стъпки в кръвта?
— Колкото си искаш. Във всички посоки. Чакай… Видях товарен асансьор. Досега не бях го забелязала. Натам води и кръвта! Сигурно е вътре. Трябва да…
— Не, Сакс, чакай. Прекалено явно е.
— Трябва да отворим вратата на асансьора. Ще се обадя на онези от пожарната да донесат нещо да я отворят, ключ или каквото и да е. Те ще могат…
Райм бавно каза:
— Слушай внимателно. Капките, които водят към асансьора, приличат ли ти на сълзи? Виж и дали опашките им сочат различни посоки?
— Той сигурно е в асансьора! По вратата има размазани кървави петна. Сигурно умира вътре, Райм. Ти ме слушай внимателно.
— Значи приличат на сълзи? — попита невъзмутимо той. — И опашчици като на попови лъжички, така ли?
Тя погледна надолу. Така си беше. Точно на попови лъжички приличаха, опашките им бяха насочени в най-различни посоки.
— Да, Райм. Така е.
— Върни се обратно, до началото им.
Това си беше жива лудост. Инелман сигурно вече агонизираше в асансьора. Погледна към металната врата, мина й през ума да прати Райм и съветите му по дяволите, но после реши да се върне обратно.
Откри мястото, където изчезнаха „поповите лъжички“.
— Тука, Райм.. Тука изчезват.
— Пред шкаф или врата?
— Да, как разбра?
— И тя е залостена отвън?
— Точно така.
Как, по дяволите, го правеше?
— Значи, след малко ще дойде специалният отряд да прегледа ключалката — Танцьорът едва ли се е залостил там. Но пък Инелман е вътре. Ти ще отвориш вратата, Сакс. Използвай клещи за дръжката, не я пипай. Може да има някой отпечатък. И, Сакс?
— Да?
— Не мисля, че е поставил бомба. Не е имал време. Но, в каквото и състояние да е нашия агент, а то хич няма да е добро, забрави го за минута и се огледай за капани.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Да.
Извади клещите… отвий болтчетата на ключалката… завърти бравата.
Вдигни пистолета. Облегни се на вратата. Сега!
Вратата отхвръкна.
Вътре нямаше нито бомба, нито друг капан. В краката й падна бледото, обезкървено тяло на Джон Инелман, който беше изпаднал в безсъзнание.
Тя извика от уплаха.
— Тука е. Трябва ми спешно лекар! Раните му са много лоши.
Сакс се наведе над него. Отнякъде се появиха двама специални агента, един лекар и двама санитари, с тях беше и Делрей; лицето му беше сиво, мрачно и каменно.
— Как са те подредили, Джон! О, Господи! — Длъгнестият агент отстъпи назад, докато медицинските лица си свършат работата. Те разрязаха повечето му дрехи и огледаха внимателно прободните рани. Полуотворените очи на Инелман проблясваха иззад клепачите.
— Той… — понечи да зададе въпроса Делрей.
— Дали е жив? Виси на косъм — му отвърнаха.
Санитарите поставиха дебели тампони върху зейналите кървящи порезни рани, за да спрат кръвта. Вързаха крака и ръката му и му закачиха една банка кръв за преливане, тъй като той беше загубил доста от своята.
— Вкарайте го в линейката. Бързо. Размърдайте си задниците, по дяволите!
Те домъкнаха отнякъде носилка с колелца, поставиха го внимателно на нея и забързаха по коридора. Делрей вървеше с тях, мърмореше нещо, а между пръстите си продължаваше да стиска отдавна изгасналата си цигара.
— Може ли да говори? — попита Райм. — Ако може, питайте го дали има някаква представа накъде е духнал Танцьорът.
— Изключено. Бил е повечето време в безсъзнание. Дори не съм сигурен дали ще успеят да го спасят. Господи!