Райм обясни на Пъркинс:
— Не е за този случай. За агента, дето изчезнал по-предната вечер.
— За Тони? — попита оня. — Досега нямаме никаква информация за него.
Райм хвърли поглед към доклада.
Веществото, предложено за анализ, не е истински пясък. Представлява ситни коралови отломъци с произход коралови образувания и съдържа микроскопични заострени кристалчета, пресечени тръбички, в които са живели вид морски червеи, черупки от рапани и фораминифери. Най-вероятен източник е северната част на Карибието: Куба или Бахамите.
„Карибите… Интересно. Но ще трябва да остави това на заден план. Щом със Сакс пипнеха и бутнеха на топло Танцьора, щяха да се върнат на този случай…“
В слушалките му нещо изпука.
— Райм, ти ли си? — обади се сърдитият глас на Сакс.
— Да! Къде си, Сакс? Какво откри?
— Намираме се пред една изоставена станция на метрото, близо до Градския съвет. Заобиколили сме отвсякъде. Ония от „Локацията“ казват, че има някой вътре. Поне един е, ако не двама.
— Добре, Сакс — каза той и сърцето му се разтуптя, като си помисли, че те може би бяха твърде близо до Танцьора.
— Дръж връзка с мене. — После погледна към Селито и Пъркинс. — Както изглежда, може и да не се наложи да ги местим никъде.
— Намерили ли са го? — попита инспекторът.
Но криминалистът реши да не изказва на глас надеждите си. Страх го беше, че може да донесе лош късмет на операцията, и, което повече го вълнуваше, на Сакс. Измърмори:
— Стискайте палци.
Тихомълком специалните части заобиколиха старата станция на метрото.
„Това сигурно беше жилището на новия приятел на Танцьора“, заключи Сакс. Момчетата от „Локация“ бяха попитали няколко скитника от квартала, които ги бяха упътили насам, откъдето някакъв друсалка продавал хапченца на когото свари. Бил иначе дребен човек — носел осми номер обувки.
Станцията беше кажи-речи буквално дупка в стената, била заместена преди доста години от доста по-угледната метростанция Градски съвет, няколко пресечки по-надолу.
Докато частите на Хауман от 32-Е заемат позициите си, техниците от „Локация“ поставят скритите си микрофони и инфрачервени датчици, останалите полицаи спряха уличното движение и разгониха бездомниците, насядали по бордюри и стъпала.
Шефът на операцията нареди на Сакс да се махне от главния вход, далеч от централната огнева линия. Дадоха й унизителната работа да пази изхода на станцията, който беше залостен, а може би зазидан от години. Накрая тя с право почна да се чуди дали Райм не беше се разбрал с Хауман да я прати на по-безопасно място. Ядът й от предишната нощ и това, че още не бяха хванали Танцьора изведнъж закипяха с нова сила в нея.
Сакс кимна към ръждивата ключалка:
— Хм. Вероятно ще предпочете да не използва този изход — опита се да бъде остроумна тя.
— Трябва да се завардят всички изходи — отвърна маскираният й колега, пропуснал или нарочно не обърнал внимание на явния сарказъм в думите й и се върна при другарите си.
Около нея плющеше дъждът. Капките бяха леденостудени, падаха право от мръсносивото небе и шумно барабаняха върху струпаните най-различни отпадъци пред решетките на изоставената станция.
Дали Танцьорът беше вътре? Ако беше, щеше да настане истинска касапница. Нямаше начин. Тя не можеше да си го представи да се предава лесно, без никаква съпротива.
Ядоса се още повече, задето нямаше да участва в нея.
„Голям отворко си, когато си с пушката и те дели половин миля от нас“, мислено се обърна тя към главореза вътре. „Да те видим сега, скапаняко, как ще се оправиш с едно пистолетче в близък бой? Искам да те видя как точно се каниш да ме елиминираш?“ На полицата над камината си вкъщи тя беше поставила може би цяла дузина позлатени статуетки на стрелци, взели на мушка въображаемата си цел. Всичките позлатени фигурки бяха мъже, което по някаква причина доста гъделичкаше самочувствието й.
Слезе надолу по стъпалата, стигна до решетките и се залепи за стената.
По навик Сакс огледа с професионално око всичкия боклук внимателно, надуши противния мирис на урина, загнили отпадъци и противната миризма на метро и влакове. Разгледа внимателно и решетките, веригата и катинара. Надникна в тъмния тунел, но нищо не видя.
„Къде ли беше той?
И какво се бавеха още всичките ченгета и федерални агенти? Защо не влизаха? Какво чакаха?“
Секунда по-късно от слушалките в ушите й дойде и отговорът: чакаха подкрепление. Хауман беше решил да извика още двадесет спецченгета и втората група 32-Е.
„Не, не, не“, мислено се ядоса тя. „Това беше голяма грешка! Стигаше само Танцьорът да погледне навън и след като не видеше дори едно такси, кола или минаващ пешеходец, щеше да му бъде пределно ясно, че в района се провежда тактическа операция на ФБР. Тогава вече щеше да настане истинската касапница… Как не им идваше наум?“