— Казах, че не бе заплаха!
— А аз казвам, че ти просто не искаш да си признаеш, че приятелят ти се е превърнал в изрод. — Бащата на Шейн се пресегна и тромаво стовари юмрук върху рамото на Шейн. Би трябвало да е израз на обич, помисли си Клеър. Шейн просто въздъхна тежко. — Както и да е, станалото — станало. Знаеш защо сме тук. Или трябва да ти напомням?
След като Шейн не отговори, баща му бръкна в коженото си яке и извади няколко снимки. Хвърли ги към Шейн. Снимките отскочиха от удара в гърдите му и Шейн инстинктивно се опита да ги хване, но някои се изплъзнаха и паднаха на дървения под. А някои отхвръкнаха към Клеър и Ева.
— О, боже! — прошепна Ева.
Бяха снимки на семейството на Шейн, досети се Клеър. Шейн като сладко момченце, прегърнал по-малко момиченце с облак от къдрава черна коса. Красива жена, застанала зад тях, и мъж, в който трудно можеше да се разпознае бащата на Шейн. Тогава е нямал белег. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше… нормално. Усмихнат и щастлив.
Имаше и други снимки. Ева се бе втренчила в една от тях, а Клеър не можеше да разбере какво се вижда на нея. Нещо черно и изкривено и…
Шейн се наведе и я сграбчи, като несръчно я натика в купчината.
Къщата им изгоряла. Той се измъкнал. Сестра му нямала този късмет.
О, боже, това изкривено нещо бе Алиса. Сестрата на Шейн. Очите на Клеър се напълниха със сълзи и тя запуши устата си с две ръце, за да не изпищи, не защото снимката бе наистина ужасяваща, а защото собственият му баща го бе принудил да я погледне.
Това бе жестоко. Наистина жестоко. И тя знаеше, че не се случва за първи път.
— И майка ти, и сестра ти са мъртви заради това място, заради вампирите. Не си забравил, нали, Шейн?
— Не съм забравил! — изкрещя Шейн. Продължаваше да се опитва да подреди снимките в купчина, но изобщо не ги гледаше. — Сънувам ги всяка нощ, татко. Всяка нощ!
— Добре. Ти започна това, и е добре да го помниш. Не можеш да се измъкнеш сега.
— Не се измъквам!
— Тогава какви са тия глупости, нещата се промениха, татко? — Бащата на Шейн го изимитира, и на Клеър й се прииска да го удари, без да се замисли, че бе почти четири пъти по-едър от нея и много по-зъл. — Събираш се със старите си приятелчета и какво се случва, виждам, губиш смелост. Този бе Майкъл, нали? Хлапето на семейство Глас от Стъклената къща?
— Да — с мъка изрече Шейн и Клеър видя сълзи да искрят в очите му. — Да, това бе Майкъл.
— А тези двете?
— Те са без значение.
— Онази прилича на вампир. — Бащата на Шейн насочи кървясалия си поглед към Ева и пристъпи към сгушените на пода момичета.
— Не я закачай! — Шейн пусна снимките на купчина върху канапето и се изпречи на пътя на баща си със стиснати юмруци. Баща му повдигна вежди и се ухили с изкривена от белега усмивка. — Тя не е проклет вампир. Това е Ева Росър, татко. Нали помниш Ева?
— Ха! — каза баща му и се втренчи в Ева за няколко секунди, преди да спре и да свие рамене. — Значи сега им подражава, което е също толкова лошо според мен. Ами хлапето?
Говореше за Клеър.
— Не съм хлапе, господин Колинс — каза Клеър и бавно се изправи на крака. Почувства се непохватна, сякаш я дърпаха на конци и не функционираше нормално. Сърцето й биеше толкова силно, че дишането й причиняваше болка. — Живея тук. Казвам се Клеър Денвърс. Студентка съм в университета.
— Така ли — не го каза като въпрос. — Изглеждаш по-малка.
— От предварителния прием съм, сър. На шестнадесет съм.
— Сладките шестнадесет. — Господин Колинс отново се усмихна, или поне опита, белегът дърпаше надолу дясната страна на устните му. — Обзалагам се, че никога не си се целувала.
Тя усети как се изчервява. Нямаше как да спре руменината или да не погледне към Шейн. Шейн стискаше здраво челюсти, а мускулите му потрепваха. Гледаше в една точка.
— Ооо! Така значи. Е, внимавай с това девойче, момчето ми, да не си навлечеш беля. — Въпреки това бащата на Шейн изглеждаше необяснимо доволен. — Казвам се Франк Колинс. Предполагам, си се досетила, че съм баща на онзи там? Живеех в Морганвил. Напуснах града преди няколко години.
— След пожар — каза Клеър и преглътна с усилие. — След смъртта на Алиса. И… на майката на Шейн? — Защото Шейн нищо не бе споменавал за нея.
— Моли почина по-късно — каза господин Колинс. — След като заминахме. Бе убита от вампирите.
Ева проговори за първи път — с мек, колеблив глас:
— Как си спомни за Морганвил, след като напуснахте града? Мислех, че никой не си спомня, след като го напусне.
— Моли си спомни — отговори господин Колинс. — Малко по малко. Не можа да забрави Лиса и това отваряше вратата, сантиметър по сантиметър, докато накрая всичко изплува. И така вече знаехме какво трябва да направим. Трябва да ги сразим. Да унищожим всички. Нали, момче?