Докато минаваха последните мили, той все повече си мислеше за пристигането си на новия пост.
3.
Капитан Каргил прокара език по небцето си, умислено вперил поглед в тавана. За миг го озари прозрение, но веднага след това челото му се смръщи. Още някой бе проявил небрежност. По дяволите.
Някак мрачно капитанът огледа сламения щаб — първо едната стена, после другата. Нямаше нищо за гледане. Приличаше на килия.
Щаб, помисли си той саркастично. Проклетият му щаб.
Вече повече от месец всички го наричаха така, дори самият капитан. Наричаше го така без стеснение, направо пред хората си. И те също пред него. Но това не беше нещо тяхно си, някаква шегичка между приятелите. Беше истинско проклятие. Положението беше тежко.
Капитан Каргил пусна ръка от устата си. Седеше сам, потънал в мрака на проклетия щаб, и се ослушваше. Навън беше тихо, а тишината раздираше сърцето му. Ако всичко беше наред, въздухът отвън щеше да е изпълнен с шумове, обичайните шумове при изпълнение на служебните задължения. Дори неотложните задачи бяха занемарени. А капитанът нищо не можеше да направи. Именно от това го болеше най-много.
Заслушан в ужасната тишина, той осъзна, че повече не може да чака. Днес трябва да предприеме онова, от което се страхуваше. Дори ако то означава немилост. Или край на кариерата му. Или пък нещо по-лошо. Отхвърли мисълта за по-лошото и тежко се надигна. Преди да тръгне към вратата, за момент се забави с едно хлабаво копче на мундира си. Копчето се изхлузи от конеца и отхвъркна на пода. Изобщо не си направи труда да го вдигне. Нямаше с какво да го зашие. Отвън на яркото слънце за последен път си позволи да помечтае, че ще види в двора фургон, пристигнал от Форт Хейс.
Фургон обаче нямаше. Съществуваше единствено тази отвратителна пустош, тази язва на земята, която дори не заслужаваше да бъде назована. Форт Седжуик.
На прага на бараката от пръти, покрита с чимове, капитан Каргил изглеждаше така, сякаш нещо го заплашва. Стоеше гологлав, пребледнял от умора. За последен път огледа критично всичко наоколо.
Паянтовият корал пустееше, а до неотдавна там имаше петдесетина коне. През изтеклите два месеца и половина им ги бяха откраднали, докараха им нови, които на свой ред също изчезнаха. Команчите ги бяха отмъкнали до един.
Отмести поглед към склада от другата страна на пътя. Освен проклетия щаб, това бе единствената изправена постройка във Форт Седжуик. Още от самото начало работата беше нескопосна. Никой не знаеше как се правят колиби от пръти и чимове и две седмици след като я вдигнаха по-голямата част от покрива провисна. Едната стена силно поддаваше, така че едва ли щеше да се задържи. Навярно скоро щеше да рухне съвсем.
Няма значение, помисли си капитан Каргил, и подтисна една прозявка.
Складът бе празен. Вече почти месец. Преживяваха от малкото останали сухари и от дивеча, който успяваха да застрелят из прерията — главно зайци и токачки. Толкова силно желаеше бизоните да се завърнат. Дори и сега слюнките му потичаха при мисълта за големите пържоли. Стисна устни и преодоля внезапната влага в очите си. Нямаше нищо за ядене.
Измина петдесетина метра по откритата гола земя до ръба на стръмното възвишение, на което бе построен Форт Седжуик, и се загледа към тихото поточе, което се виеше на около трийсет метра под него. Двата му бряга бяха затрупани с най-различни боклуци и дори без да подухва вятър, острата воня на смет удари капитана в носа. Тя се смесваше с миризмата на всичко, което гниеше там долу.
Погледът на капитана се плъзна по гладкия склон на възвишението, точно когато двама души изпълзяха от една от двайсетината землянки, които му придаваха сипаничав вид. Двамата запримигаха на ярката слънчева светлина. После унило вдигнаха очи към капитана, но с нищо не показаха, че са го видели. Каргил също не даде признаци, че ги е забелязал. Войниците бързо се шмугнаха обратно в землянката си, сякаш видът на техния командир ги подплаши. Капитанът остана самичък на върха на хълма.
Спомни си за малката делегация, която хората му бяха изпратили преди осем дни в сламената колиба. Искането им беше основателно. Всъщност дори необходимо. Но капитанът реши да не предприема нищо. Той все още се надяваше, че ще пристигне фургон. Чувстваше, че негов дълг е да вярва в това.
През изминалите осем дни никой не му проговори, нито думичка. Като се изключат следобедните ловни експедиции, хората си седяха по землянките, без да разговарят и без да се показват навън.
Капитан Каргил тръгна обратно към проклетия му щаб, но едва изминал половината път, той се спря. Застана насред двора и втренчи поглед в носовете на прокъсаните си ботуши. След няколкоминутен размисъл промълви: „Хайде!“ и пое пътя, по който беше дошъл. Наближавайки ръба на хълма, стъпките му бяха далеч по-енергични.