Три пъти той извика сержант Гест преди да последва някакво раздвижване. Пред една от землянките първо се появиха две кльощави рамене в мундир, останал без ръкави, а после едно мрачно лице погледна нагоре. Внезапно войникът бе сразен от пристъп на кашлица и Каргил изчака докато тя отмине, преди да заговори.
— Събери хората пред проклетия щаб след пет минути. Всички, дори и негодните да служат.
Войникът отегчено докосна слепоочие с върха на пръстите си и потъна обратно в землянката.
След двайсет минути хората във Форт Седжуик, които по-скоро приличаха на група жестоко малтретирани затворници, отколкото на войници, се събраха на равното открито място пред полусрутената барака на Каргил.
Бяха осемнайсет души. Осемнайсет от петдесет и осемте. Трийсет и трима се бяха прехвърлили отвъд хълма, рискувайки да срещнат всички несгоди на прерията. Каргил бе изпратил седем души конен отряд след най-голямата група. Може би бяха умрели, или пък дезертирали. Не се завърнаха. Сега бяха останали само осемнайсет обречени. Капитан Каргил се прокашля.
— Гордея се с вас, че останахте — започна той. Малкото събрание като по чудо оцелели не отвърна. — Съберете оръжието и всичко останало, което бихте искали да вземете от тук. Щом сте готови, тръгваме обратно за Форт Хейс.
Хората се раздвижиха още преди да е завършил и хукнаха панически към землянките си под хълма, сякаш се страхуваха, че капитанът може да промени решението си.
Всичко беше готово за по-малко от петнайсет минути.
Капитан Каргил и призрачната му команда се заклатушкаха нетърпеливо из прерията по дългия сто и петдесет мили път на изток към Хейс.
След отпътуването им всичко край провалилия се армейски паметник замръзна неподвижно. Пет минути по-късно на отсрещния бряг на потока край Форт Седжуик се появи един самотен вълк, който се спря, за да подуши ветреца, но решил, че е по-добре да не закача това мъртво място, той продължи забързан по пътя си.
И така най-отдалеченият армейски преден пост, авангардът на един грандиозен план за цивилизоване на земите дълбоко в сърцето на Дивия запад, бе напълно изоставен. Армията щеше да види в това само временното отстъпление, отлагането на експанзията, която може би щеше да чака изхода на Гражданската война, докато стане възможно да се насочат достатъчно средства за поддържането на цяла верига фортове. Естествено, щяха да се върнат тук, но за момента историята на Форт Седжуик бе стигнала мъртвата си точка. Липсващата глава в историята на Форт Седжуик обаче, при това единствената, която може да претендира за слава, едва сега започваше.
4.
Лейтенант Дънбар започна деня, изпълнен с нетърпение. Едва отворил клепачи и вперил невиждащи очи в дървените дъски на фургона на около метър над него, той вече мислеше за Форт Седжуик. Питаше се що за човек е капитан Каргил, какви ли са хората му, какво е самото място, какви ли ще са първите му заповеди и хиляди други неща, които пронизваха възбуденото му съзнание.
В крайна сметка днес трябваше да стигне до назначението си, като по този начин осъществи дълго лелеяната мечта да служи в Дивия запад.
Отхвърли завивката си и се изтърколи изпод фургона. Все още бе рано и той потръпваше от утринния хлад, но нахлузи ботуши и нетърпеливо се разтъпка наоколо. Наведе се под фургона и тихичко извика:
— Тимънс.
Но миризливият каруцар спеше дълбоко. Тогава лейтенантът го смушка с върха на ботуша си.
— Тимънс.
— Ъ-ъ-ъ, к’во има? — промърмори сънено онзи и тревожно се надигна.
— Хайде да тръгваме.
5.
Колоната, водена от капитан Каргил, бележеше напредък. Рано следобед вече бяха изминали почти десет мили.
Духът на хората се беше приповдигнал. От развеселените сърца на мъжете се лееха ведри песни по трудния им път през прерията. Звуците на тези песни развеселяваха сърцето и на капитан Каргил. Изпълваха го с решимост. Ако щат начело и на стрелкови взвод да го назначат, пак ще пуши последната си цигара с усмивка. Беше взел правилно решение. Никой не можеше да го разубеди.
Докато прекосяваше безбрежната шир, той усети как у него се възражда едно отдавна забравено чувство. Удоволствието да бъде командир. Отново мислеше като командир. Мечтаеше си за истински поход, за поход на строени в колона конници.
Веднага ще изпратя флангови, бленуваше той. Ще ги изпратя по на миля на север и на юг.
И докато си мислеше за фланговите, той погледна на юг.