Внезапно почувствал умората, Дънбар се просна без да се съблича на малкото легло, което си беше направил сред припасите, и отпусна глава.
Тази нощ слухът му бе доста изострен. Сънят все не идваше. И при най-малкия шум в тъмнината той се питаше откъде ли идва, а обяснение не намираше. Имаше нещо особено в това място нощем, нещо, което не беше усетил през деня.
Тъкмо започне да се унася и някое клонче ще изпука или ще чуе слабо далечно плюскане в потока, от което отново ококорваше очи. Това продължи доста дълго и постепенно го изтощи. Беше уморен, но не по-малко от умората беше и безпокойството му, а двете заедно отвориха широко дверите на безсънието за един неканен посетител. У лейтенант Дънбар се настани съмнението. Тази първа нощ съмнението го измъчваше жестоко. То му нашепваше ужасни неща. Че е глупак. Че е сбъркал. Че нищо не струва. Че можеше вече да е мъртъв. Тази нощ съмнението го докара почти до сълзи. Но лейтенант Дънбар не се предаваше и се успокояваше. Съпротивлява се чак до ранни зори, когато в крайна сметка прогони съмнението и заспа.
2.
Бяха спрели. Шестима.
Шестима пеони, най-свирепите от всички племена. Преждевременно остарели, с вдигнати нагоре коси, единствено важно за тях бе колективно взетото решение; напомняха машината, в която от време на време се превръщаше лейтенант Дънбар. Но в начина, по който пеоните гледаха на нещата, нямаше нищо временно. Решенията им бяха недвусмислени, безжалостни и действени и щом погледът им паднеше на нещо, незабавно решаваха дали трябва да живее, или да умре. И ако решението беше, че трябва да престане да живее, пеоните преследваха смъртта му с хипнотична точност. А щом опреше до изпълнение на присъдата, пеоните действаха автоматично и всички индианци в прерията не се страхуваха от нищо така, както от тях.
Шестимата нещо бяха съгледали и бяха спрели. Седяха върху мършавите си коне и гледаха заредилите се едно след друго дерета. На около половин миля пред тях в чистия утринен въздух се процеждаше тънка струйка дим.
От заетата удобна позиция на малкото хълмче те го виждаха съвсем ясно. Но не разбираха откъде идва. Явно огънят се гушеше някъде в последното дере. Тъй като не виждаха всичко, което им се искаше, те бяха започнали с тихи гърлени гласове да обсъждат помежду си от какво би могъл да е предизвикан димът. Ако се чувстваха по-силни, може би щяха да препуснат завчас надолу, но много отдавна не се бяха прибирали у дома, а междувременно бяха претърпели поражение.
Бяха тръгнали на юг — малка групичка от единайсет души, за да окрадат богатите стада коне на команчите. След близо едноседмична езда край един речен брод се натъкнаха на голяма сила киоуаси. Имаха късмет, че успяха да се отърват с един убит и един ранен.
Раненият се мъчи цяла седмица с промушен бял дроб и заради него групичката доста се забави. Когато в крайна сметка той умря и необременявани от нищо деветимата пеони възобновиха мародерските си набези, очакваха ги само несполуки. Команчите винаги бяха едва-две крачки пред злощастните пеони и през следващите две седмици не откриваха нищо друго, освен студени следи.
Най-накрая се натъкнаха на един лагер с много и хубави коне и се зарадваха, че най-сетне мрачният облак, тегнещ над тях от толкова време, се е разсеял. Това, което обаче пеоните не знаеха, беше, че щастието изобщо не им се е усмихнало. Всъщност само най-лош късмет ги бе довел до селището, защото само преди няколко дни тази група команчи бе нападната от силни юти. Няколко от най-добрите войни бяха убити, а трийсет коне откраднати.
Всички команчи бяха нащрек, настроени доста отмъстително. Пеоните бяха разкрити в момента, когато започваха да се промъкват в селото. Подгони ги половината племе и те едва успяха да избягат във враждебната тъма, възседнали препъващите се уморени кончета. Единствено в бягството имаха късмет. Всички щяха да загинат тази нощ, но загубиха само трима бойци. И така, сега шестимата обезсърчени мъже, застанали на самотното възвишение, се чудеха какво да правят с къдравата струйка дим на половин миля пред тях, при условие, че мършавите им кончета едва помръдваха от умора.
Да се обсъжда предимството на атаката бе съвсем присъщо на индианците. Но да се обсъжда половин час една-едничка струйка дим бе нещо коренно различно и недвусмислено показваше колко ниско е паднало самочувствието на тези пеони. Мненията на шестимата се бяха разделили. Едните настояваха да се оттеглят, другите — да се проучат нещата. Докато си губеха времето с това или онова, само един, най-свирепият, оставаше непреклонен от самото начало. Той искаше да се спусне незабавно към огъня, празните приказки го правеха все по-мрачен.