8.
Рано на следващата сутрин дойдоха за затворника. Сержант Мърфи накара двама да изправят Танцуващия с вълци на крака и запита майора:
— Да го облечем ли в униформа, сър, да му спретнем някоя?
— Разбира се, че не — отвърна остро майорът. — Хайде, качвайте го във фургона.
За обратния път бяха определени шестима: двама да яздят отпред, други двама отзад, един да кара фургона и един да пази затворника вътре.
Тръгнаха право на изток, през полюляващата се прерия, която толкова много обичаше. Но в това светло октомврийско утро в сърцето на Танцуващия с вълци нямаше обич. Не каза нищо на пленилите го, предпочете да се поклаща отзад във фургона, заслушан в непрекъснатото потракване на веригите си, докато в мозъка си прехвърля евентуалните възможности.
По никакъв начин нямаше да се справи с придружаващите го войници. Може и да убиеше един, дори двама. Но после и него щяха да убият. Все пак мислеше да опита. Да умре в сражение с тези хора не му изглеждаше чак толкова лошо. Във всички случаи беше по-добре, отколкото да го напъхат в някоя ужасна килия.
Всеки път, когато се сетеше за нея, сърцето му спираше. Щом образът и започнеше да приема реални очертания, той си налагаше да мисли за нещо друго. Трябваше да го прави доста често. Това бе най-ужасната агония.
Съмняваше се, че някой ще тръгне след него. Знаеше, че ще искат да го направят, но не можеше да си представи, че Десетте мечки ще рискува безопасността на племето заради един-единствен човек. Самият той, Танцуващия с вълци, не би го допуснал.
От друга страна беше убеден, че са изпратили съгледвачи и знаят точно в какво отчайващо положение се намира. Ако бяха видели, че тръгва във фургон само с шестима души охрана, навярно имаше шанс.
Докато утрото се точеше, Танцуващия с вълци се залови за тази мисъл като за единствена надежда. Всеки път щом фургонът намалеше скоростта, за да изкачи някое хълмче, или се килнеше към някоя клисура, той затаяваше дъх в очакване да профучи някоя стрела или да изтрака пушка. Докъм пладне не беше чул нищо.
Отдавна се бяха отклонили от реката, но ето че отново бяха стигнали до нея. В продължение на около четвърт миля те следваха течението и в търсене на брод, докато в крайна сметка войниците отпред не намериха един отъпкан бизонски проход.
На това място реката не беше широка, но храсталакът край нея беше много гъст, изключително подходящ за устройване на засада. Докато фургонът поскърцваше надолу по склона, Танцуващия с вълци стоеше с наострени уши и с широко отворени очи.
Командващият сержант извика на коларя да спре преди да нагазят в потока и те изчакаха докато сержантът и още един преминат от другата страна. Доста дълго те опипваха плитчините. Най-накрая сержантът сви ръце като фуния и извика, че могат да минат с фургона. Танцуващия с вълци стисна юмруци и както седеше, приклекна. Нищо не виждаше и нищо не чуваше. Но знаеше, че са тук.
При просвистяването на първата стрела вече действаше, при това далеч по-бързо от пазача си във фургона, онзи още се мотаеше с пушката, когато Танцуващия с вълци метна веригата, оковала ръцете му, през врата на войника.
Зад него изтрещя пушка и той още по-силно стисна веригата, при което усети как тялото под него се отпусна, когато вратът на войника се пречупи.
С крайчеца на окото си зърна как сержантът пада напред от коня си, а от кръста му стърчи забита дълбоко стрела. Коларят беше отскочил встрани. Беше нагазил до колене във водата и стреляше бясно с пистолета си.
Танцуващия с вълци скочи отгоре му и така вкопчени те се търкаляха известно време във водата, преди той да успее да се освободи. Като с камшик, той удари коларя по главата с веригата и войникът се отпусна в несвяст, после бавно се изтъркаля в плитчината. Танцуващия с вълци продължи да го налага още по-бясно и се спря едва след като видя, че водата почервенява.
Малко по-надолу по течението се чуха викове. Танцуващия с вълци се обърна точно навреме, за да види как последният от войниците се опитва да избяга. Навярно беше ранен, защото беше увиснал на седлото.
Вятър в косите се случи точно зад обречения войник. Щом конете им се изравниха, Танцуващия с вълци чу как томахавката на Вятър в косите разтрошава черепа на войника.
Зад него бе тихо. Като се обърна, видя войниците, които яздеха отзад, проснати мъртви във водата. Неколцина индиански воини намушваха телата с копията си и той с радост съзря сред тях Каменния бик. Усети на рамото си нечия ръка, обърна се и се озова лице в лице с щастливата усмивка на Ритащата птица.