Колибата се взриви от изненада и протест, тъй като никой от тях не можеше да повярва на чутото. Вятър в косите скочи на крака и закрачи напред-назад, като непрекъснато махаше с ръце, за да покаже презрението си към тази глупост. Танцуващия с вълци не помръдна. Взираше се в огъня, скръстил ръце в скута си.
Десетте мечки вдигна ръка и им каза да млъкнат. Отново се въдвори тишина.
Вятър в косите още крачеше насам-натам и Десетте мечки му се сопна:
— Ела тук и седни, Вятър в косите. Нашият брат още не е свършил.
— Това, че убихме онези войници при реката беше добре. Освободихте ме и сърцето ми се изпълни с радост, като видях, че моите братя идват да ми помогнат.
Нищо не ме спираше да убия тези бели. Напротив, сторих го с радост.
Но вие не познавате белите така, както аз ги познавам. Войниците считат, че аз съм един от тях, който се е обърнал срещу тях. Те мислят, че съм им изменил. В техните очи аз съм предател, защото съм избрал да живея сред вас. Никак не ме е грижа дали са прави или не, но ви казвам, че точно това си мислят.
Само че белите преследват този, когото считат за предател много по-дълго, отколкото всеки друг. За тях предател е най-лошото нещо, в което може да се превърне един войник. Затова ще ме гонят, докато ме хванат. Няма да се откажат.
А когато намерят мен, ще намерят и вас. Ще искат да ме обесят и ще искат същото наказание и за вас. Навярно ще ви накажат дори и да съм си отишъл. Не зная.
Ако бяхме само ние, можеше и да остана, но не сме само мъжете. Тук са и вашите жени и деца, и тези на приятелите ви. Целият народ ще пострада.
Да не могат да ме намерят сред вас. Това е. Затова трябва да си отида. Казах на Вдигналата юмрук и ще тръгнем заедно. Известно време никой не се възпротиви. Всички знаеха, че е прав, но никой не знаеше какво да стори.
— Къде ще отидеш? — запита най-накрая Ритащата птица.
— Не зная. Далече. Далече от тук. Отново настъпи тишина. Когато тя стана непоносима, Десетте мечки леко се закашля.
— Добре говори, Танцуващия с вълци. Името ти ще живее в сърцата на народа ни, докато има команчи. Кога мислиш да тръгнеш?
— Щом спре снегът — отвърна спокойно Танцуващия с вълци.
— Снегът ще спре утре — каза Десетте мечки. — А сега е време за сън.
4.
Десетте мечки беше изключителен човек.
Беше се преборил с всички трудности на живота в равнините и бе достигнал дълбока старост, като с всяка изминала година бе трупал забележителен житейски опит. Той бе нараствал, докато не рухна от само себе си и в залеза на живота си Десетте мечки бе достигнал своя апогей… Бе станал мъдрец.
Зрението му изневеряваше, но сред мрака виждаше толкова ясно, че дори и Ритащата птица не можеше да се мери с него. Слухът също му изневеряваше, но това, което трябваше да чуе, винаги достигаше до ушите му. А напоследък се случваше и нещо още по-странно. Тъй като вече не можеше да разчита на изтощените си сетива, Десетте мечки бе започнал да усеща живота на народа си. Още от малък бе надарен с изключителна прозорливост, но това бе нещо много по-значимо. Сякаш гледаше с цялото си същество и вместо да се чувства стар и изхабен, тази странна и мистериозна способност бе вляла нови сили в жилите му.
Но ето, че и тя, колкото и дълготрайна и несекваща да изглеждаше, му бе изневерила. Цели два дни след съвета с Танцуващия с вълци вождът седя в колибата си и пуши, като се чудеше къде е сбъркал.
Не бе преценил добре думите си. Беше ги казал, без да се замисли, бяха се изплъзнали от езика му, сякаш Великия дух ги бе поставил там. Но снегът не спря. Бурята се усили. Два дни по-късно преспите вече бяха затрупали кожените стени на колибите. С всеки изминал час ставаха все по-високи. Десетте мечки усещаше как пълзят по стените на собствената му колиба.
Изгуби апетит и не го интересуваше нищо, освен лулата и огънят. Докато беше буден, непрекъснато се взираше в пламъците, които се виеха насред дома му. Отправяше горещи молби към Великия дух да пощади един стар човек и да прояви разбиране за последен път, но всичко беше безрезултатно.
Най-накрая Десетте мечки започна да възприема направената грешка като знак. Започна да му се струва, че Великия дух го приканва да сложи край на живота си. Едва когато изцяло се поддаде на тази мисъл и започна да репетира предсмъртната си песен, се случи нещо невероятно.
Старицата, която през всичките тези години бе негова съпруга, го видя да става неочаквано, да облича наметката си и да излиза от колибата. Запита го къде отива, но Десетте мечки не и отговори. Всъщност не я чу. Беше се заслушал в някакъв вътрешен глас, който му нашепваше една-единствена заповед и Десетте мечки и се подчиняваше.