ШЕСТА ГЛАВА
Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.
Три часа по-късно вече беше изкъпан и пиеше кафе, сварено с малкото бързоварче, с което никога не се разделяше. Седна зад бюрото с обгорели от цигарени фасове ръбове и написа писмо до майка си в Мендосино.
Скъпа Уин,
Продължавам да се движа безцелно из едно място, наречено Америка, и да се оглеждам наоколо. Можеш да ми пишеш до поискване – поне през следващите няколко седмици – в Саламандър, Южна Дакота. Едва снощи пристигнах тук, но мястото ми се вижда доста добро. Ако нещата потръгнат, може да се установя тук за известно време и да се спася от лудостта на крайбрежията.
С обич,
Карлайл дръпна завесите, за да види какво е времето. Първоначално светлината беше колеблива, падаше на червени и сини потоци. Но когато напускаше мотела, слънцето най-после си беше пробило път и небето бе ясно и чисто. Стиснал чашата с кафе между коленете си, с опъната на съседната седалка карта, нарисувана върху салфетка, той зави на север, подмина запуснат павилион за танци, издигнат на брега на едно малко езеро навътре от шосето, зави на запад и потегли по щатски път 42. Десет минути по-късно спря пред пощата на Саламандър.
Купи марки, пусна писмото до майка си и посегна да отвори вратата. Лицето, изпречило се пред погледа му, беше същото, което бе видял предната вечер на светлината на фаровете си. Червеникавокестенявата коса, сплетена в дълга лъскава плитка, се спускаше през рамото и почиваше върху дясната гръд. Зелени очи, вперени в него, прям и спокоен поглед.
– Извинете – каза тя, усмихна се любезно и го подмина.
Карлайл седна в пикапа и зачака жената да излезе. Искаше да я види отново, да я огледа така, както някои се връщаха да погледнат за стотен път картина на Матис или пък пак превъртаха Бранденбургската симфония, въпреки че я бяха слушали хиляди пъти.
Седеше там, подобно на камък. Прекалено явно и все пак – не достатъчно дръзко. "Представи ѝ се, кажи ѝ, че е най-невероятната жена, която някога си виждал, попитай я коя е и къде отива. За бога, кажи ѝ, че я искаш още сега, тук, в пикапа, в пощата, на тротоара, по средата на улицата. Трудно беше, подобен директен подход не водеше до нищо добро. Чувстваше се непохватен и недорасъл, сблъсквайки се с подобна красота, под която, изглежда, тлееше добре контролирана жар. Той запали двигателя и пое по Главната улица, впил поглед в огледалото за обратно виждане. Тя излезе от пощата и за момент очите ѝ се спряха върху пикапа. От подрусването на кабината и отражението на слънцето в огледалото фигурата на непознатата сякаш затанцува сред прериен пожар. После жената изчезна, зави покрай пощата. Обеща си, че следващия път, когато я види, ще се представи по-добре. Знаеше, че няма да стане.
Карлайл прекоси Саламандър, пътува десет километра на запад, после зави на север по едно второкласно шосе, а оттам се озова върху прашен коларски път с червеникавия цвят на железен окис. Същият път, по който беше минал предишния ден. На четири километра от мястото, на което се намираше, имаше разклон. Той отново погледна картата: "завой надясно след около четири километра; горичка вляво; стара барака, разположена на петнайсетина метра вдясно". Откри я.
Личеше, че земята бе изоставена. Навсякъде се виждаха избуяли плевели, примесени със слънчогледи, папурите се люлееха в канавките – дълги, жълти и кафяви. В тревата се гонеха славеи, а един червенокрил кос, кацнал на телената ограда, го гледаше любопитно. Някаква катерица подскокна да се скрие в мига, в който Карлайл излезе от пикапа си. Той внимателно притвори вратата.
Една изровена пътека водеше към къщата, но той предпочете да паркира пред нея и да я извърви пеша.
Чувстваше се като натрапник. Харесваше мекотата на пръстта под краката си, топлината на августовското слънце върху лицето си, аромата на дивата природа, галещ ноздрите му – плътен мирис на роса, слънце, зеленина и лек бриз, идващ откъм планините на запад. От време на време облаците хвърляха сянка върху земята, докато бързаха пред слънцето.