– Настроен съм, разбира се. Можеш да дойдеш по всяко време.
– Добре. Имам да разчистя някои неща. Ще ми отнеме около два часа. Става ли?
– Чудесно. До скоро.
Гели Девъроу се потопи в старата си вана, поставена на извити като лапи крака, отпусна се в горещата пяна, прибрала косата си на тила. По това време на годината навън беше мрачно, високопланинските плата очевидно се опитваха да конкурират Сибир по продължителност на зимата си. През прозорчето на банята си тя успяваше да види небето с цвят на сива кал, надвиснало, влажно и злокобно.
Беше ѝ хубаво, че се е прибрала у дома, и тя дълго лежа във ваната, потънала в мисли за дъщеря си, за своя собствен живот и за онова, което би могла да прави отсега нататък. После – за Карлайл Макмилън. Опря пръстите на краката си на кранчето и щастливо ги размърда, после посегна към самобръсначката. Избръсна краката си и излезе от водата, чувствайки се неочаквано женствена и леко палава по някаква необяснима причина, така както се беше чувствала в началото на връзката ѝ с Джак, когато съпругът ѝ я бе наричал "Лесната", както се беше почувствала онази вечер, когато се прибираха от последния концерт във "Флагстоун" и тя караше пикапа, седнала гола в скута на Джак.
Когато чу пикапа на Гели да приближава към къщата, Карлайл бе на стълбата. На почукването ѝ извика:
– Влизай, но внимавай да не събориш стълбата, като отваряш.
Гели внимателно отвори вратата, чу я как леко се чуква в стълбата и се промуши през отвора. Вдигна поглед нагоре.
– Защо висиш така във въздуха?
Той погледна надолу и ѝ се усмихна.
– Реших да си направя малък килер на тавана. Слизам след минутка, само да закова ей тези пирони.
Гели отиде в кухнята, извади храната от хартиените торби и я сложи в хладилника. Погледна към Карлайл. Той беше с гръб към нея, протегнал се нагоре с чук в дясната ръка и гвоздей в лявата. Бейзболната шапка на главата му бе обърната с козирката назад и на предната ѝ част се четеше: "Титани". Изпод нея се спускаше дългата и права кестенява коса. Ризата му висеше отзад, ръкавите ѝ – навити до лактите. Тя видя как дясната му ръка стисна чука и го положи върху главата на гвоздея, как мускулите му се напрягат. Три леки удара по гвоздея и той се озова у дома, идеално, солидно. Карлайл посегна към колана си, извади една замба и зенкерова.
Слезе от стълбата и приближи усмихнат към Гели, прегърна я, все още с чука в дясната си ръка.
– Здравей, Гели Девъроу, радвам се, че те виждам.
Тя отвърна на прегръдката му, усети миризмата на пот и дървесен прах, усети мускулите на гърба му и инстинктивно напъха ризата му в джинсите.
Отстъпи назад и широко се усмихна.
– Липсваше ми, Карлайл.
– И ти на мен, Гели. Тук беше прекалено тихо, след като замина. Боклукчийски камион реши да прекара по-голямата част от зимата в сън.
– Тази стратегия хич не е лоша, бих казала. Животните разбират как да живеят според природата, а ние не спираме с опитите си да се борим срещу нея. Гладен ли си?
– Не, но съм жаден.
– Мога да реша този проблем. Заедно с пъстърмата, зелевата салата, ориза и другите неща купих и няколко бутилки бира. Имам достатъчно голям повод, освен това се връщам у дома и така нататък – има за какво да почерпя.
Докато вземаше стек "Будвайзер" от хладилника на магазина, тя бе забелязала, че има от бирата, която Карлайл беше купил за Деня на благодарността. Върна будвайзера в хладилника и извади стек "Сейнт Поли Гърл". Чувстваше се екстравагантна и се надяваше, че тази вечер Карлайл ще си е вкъщи.
– Карлайл, имаш столове! Три, сгъваеми!
– Да, като от мазето на някоя църква са, но са тук само временно – докато реша какво точно искам. Когато стане въпрос за мебели, в настоящия момент функционалността е определяща. Освен това тези тук ми напомнят за съботните следобеди от детството ми, когато посещавах църковното училище, за да уча катехизиса. Уин, майка ми, се беше отказала от презвитерианството, в което бе отгледана, и се обърна към католицизма.
– И какво отражение имаше това върху теб?
– Монахините имаха навика да ни удрят с линийка през кокалчетата на пръстите, ако не можехме да отговорим на въпросите им, които бяха съвсем прости, от рода на: "Кой е Господ?" Петнайсет години по-късно на финалния ми изпит в университета един професор по философия ми зададе същия въпрос и аз все така не знаех отговора. И сега не го знам. – Той седеше отпуснато на един от столовете, опънал кръстосаните си в глезените крака напред. Приведе се, разкопча колана за инструменти и го сложи на пода до себе си.