– И как отговори на професора? Или просто остави реда срещу въпроса празен?
– Не, мислих върху него през цялата сесия, опитах редица различни гледни точки, но никоя от тях не ме задоволи. Накрая просто написах: "Бог Е".
– И какво стана?
– Получих пет плюс.
Гели се усмихна.
– Умен ход, Карлайл. Повечето хора на твое място биха изписали шестнайсет страници с глупости. Отговорът ти е като дърводелството ти – достатъчно, никога в повече. – Тя събу ботушите си и скръсти крака на стола, облегна лакти на коленете си и го загледа. Размърда пръстите на краката си, обути в бели чорапи. – Кой колеж завърши?
– Станфорд.
– О, от висшата лига! И много скъп.
– Спечелих стипендия, освен това получавах помощи от държавата и работех на половин ден. Справих се.
– Завърши ли?
– Да. Направих го заради майка ми. Исках да я зарадвам, затова останах до края.
– Каква е специалността ти?
– Започнах да уча за инженер. Можех да се справя, но не ми хареса. Прехвърлих се във факултета по изкуствата, като наблегнах на графичния дизайн, освен това взех като втора специалност английска литература. Не беше зле. Но от деня, в който започнах да работя с Коуди Маркс, стареца, за когото съм ти разправял, винаги съм искал само едно – да бъда дърводелец.
Той се усмихна и отпи от бирата си.
– Мисля, че имам нужда от душ. Инсталирал съм си един в недовършената баня. Пусни си музика, ако искаш. Върху кухненския плот има касети.
За секунда на Гели ѝ се прииска да попита: "Може ли да те гледам, докато се бръснеш?"
Навремето обичаше да гледа как Джак го прави. В това обичайно действие имаше нещо еротично. Но само леко се усмихна и се спря, не каза нищо. Прегледа касетите и сложи една в касетофона на Карлайл. Уили Нелсън запя за изплъзващото се време, после премина към "Звезден прах". Някъде откъм вътрешността на къщата долиташе шуртенето на водата от душа.
С бира в ръка, Гели обиколи наоколо. Карлайл притежаваше усет за пестеливост и сдържаност, за елегантност. И наистина беше перфекционист, що се отнасяше до строителството. Рамката на прозореца беше изработена толкова умело, че пасваше идеално, и местата, където дъските се срещаха, бяха почти незабележими, с дебелина на косъм. Малкият килер на тавана беше чудесна идея, помисли си тя. Наслади се на извитите перила на стълбището, водещо нагоре – очевидно бяха изработени от парче плавей, обелено, изшкуркано и полирано, докато не бе станало гладко като излъскана стомана. Полицата на камината бе от дъбова дъска, на външната нает на която бяха резбовани дълги, елегантни асиметрични елементи.
Огледа статуетката отгоре. Не я беше забелязвала преди. Фигура на гола жена с коса като пламъци. Задържа я в ръцете си, прокара пръсти по нея, забеляза всеки детайл – до миниатюрните зърна на гърдите и идеалната извивка на бедрата. Върна я на мястото ѝ и спря поглед върху думата "Сиаула", издълбана в камъка на камината. Леко потръпна.
Карлайл излезе от банята, облечен в джинси и червен пуловер, сиви вълнени чорапи и мокасини на краката. Отиде до акумулиращата печка и отвори вратичките ѝ, добави две големи парчета бял дъб към огъня и сложи предпазен параван пред него.
– Изолирал съм камината за през зимата. През комина ѝ излиза твърде много топлина. Но когато отворя вратичките на печката, ефектът е почти същият – стига човек да не се притеснява прекалено много за ефикасността на горене, нещо, за което не ме е грижа в момента.
Сандвичи със салам и зелева салата край огъня. Непринуден разговор. Смях. Уили Нелсън – зад гърба им, след него – Джери Джеф Уокър. Бира и господин Бил Боджангълс Робинсън. Светлина на огън. Земя, простираща се до вечността. Тя го попита за статуетката върху полицата на камината.
– Индианецът – онзи, когото наричам Флейтиста, мисля, че съм ти го споменавал и преди – и Сузана Бентийн дойдоха да благословят къщата ми. Донесоха ми тази малка статуетка като подарък. Казаха, че изобразявала Веста, римската богиня на домашното огнище.
Нещо в Гели настръхна. Сузана Бентийн, вещицата или каквато там беше. Някакво клокочене отвътре, нещо древно и първично, наречено женско съперничество. Беше изпитвала подобни чувства и преди, когато бе наблюдавала Джак да танцува с някое красиво младо момиче от Фолс Сити например или когато беше по-млада, още ученичка, и куотърбека, с когото тайно се срещаше, обръщаше внимание на някоя друга. Ревност, преминаваща в тънка пареща злоба. Старият инстинкт от толкова отдавна, надпреварата за най-добрия мъжкар, онзи в разцвета на силите си, който носи най-добрите гени за оцеляването на племето. Невероятно, но така беше.