– Какъв е този боклук, Гейб?
Тогава Гейб поглеждаше към крещящата тълпа и много тихо отвръщаше:
– Танго, проклет глупако. – След подобен отговор те повече не се осмеляваха да питат.
Разбираш ли, Гейб е бил част от освободителната армия на Париж и е бил оставен да охранява града, когато армиите се придвижили на изток. Вечерите си бе прекарвал в малките парижки кафенета, където се научил да свири танго.
Ако в летните вечери оставяха вратата на кръчмата отворена, сядах до прозореца си и слушах музиката на Гейб, носеща се над тълпата, над улицата, издигаща се към мен. Аз също съм бил в Париж. Чувал съм танго. И слушах, спомняйки си младата французойка, в която се бях влюбил и...
Гласът на стареца заглъхна и той остави мисълта си незавършена. Изпи остатъка от кехлибарената истина от чашата си и стисна челюсти за няколко секунди. Прехапа устни, сви ги, прокара пръсти през оредялата си сива коса.
Вдигна поглед към мен.
– Боже, как я обичах! Казваше се Амели. Тя също ме обичаше. Но Айк ни изпрати в Германия и мина много време, преди да успея отново да видя Париж. Търсих я, цели два месеца я търсих, но не успях да я открия.
Така завършва историята за голямата страст на моя живот. О, аз, естествено, се ожених за едно момиче от Ливърмор, роди ни се дъщеря. Но не беше същото. Никога не беше същото, както по времето, когато лежах в един парижки таван в един студен дъждовен ден и държах в прегръдките си една жена, заради която бих се изправил сам срещу цялата германска армия. Никога вече не беше същото.
Така че много ми харесваше, когато Гейб свиреше танго. Слушах и гледах надолу към Главната улица на Саламандър и отвъд нея, към тежкия синкав мрак, спускащ се наоколо. Мислех за Амели и си спомнях какво е да си млад, от покривите да се стичат плътни струи дъжд, а наоколо да се носи музика.
Гейб обичаше да изпълнява "Есенни листа", която е по-нова версия на една френска песен. Изпълняваше я наистина нежно, наистина тъжно. Тогава лягах в леглото си. Лежах там и си спомнях Амели и Париж, връщах си усещането за топлото ѝ тяло до моето и се чудех дали е все още жива и какво може да прави в този момент, а очите ми леко се навлажняваха, докато се унасях в сън... мислейки как някак си всичко ми се беше изплъзнало.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Началото на лятото. Карлайл почти бе завършил къщата, оставаше му само малко работа по водопроводната и електрическата инсталация, които искаше да завърши, преди да отвори къщата за посетители. Това му осигури повече време за Гели и за разни други неща, които му се бяха въртели из главата. През пролетта бе попаднал на схеми за изработване на петструнно банджо в един брой на "Мадър Ърс Нюз". Изработи прототип, проучи го основно и внесе някои подобрения. На една разпродажба на вещи втора употреба в Саламандър бе открил старо четириструнно банджо "Гибсън". Той го разглоби на съставните му части, за да вземе пръстена, през който минават струните, и да го монтира към изработеното от него ламинирано тяло от кленово дърво, както и да приключи работата си със струга, който взел под наем за един ден. Дръжката бе от гравирано парче махагон, което бе намерил на един строеж във Фолс Сити. Постави прагчето за позициите с точност до милиметър.
Звучеше доста добре – всъщност наистина добре, – въпреки че Карлайл не умееше да свири хубаво, тъй като се учеше от книгите и касетите, които си беше поръчал. Все пак, изглежда, свиренето му бе достатъчно добро за Боклукчийски камион, понеже котаракът не се оплакваше много. Гели също обичаше да го слуша как свири и пее в съботните вечери, след като двамата бяха изпили по някоя и друга бира.
Както беше казал и старецът, Карлайл бе завладян от музиката на Гейб О'Рурк. През по-голямата част от съботните вечери Гейб довеждаше в кръчмата на Лерой и един китарист, който се справяше наистина добре. Двамата бяха изкусни музиканти, което едновременно изненадваше и радваше Карлайл, и накрая той реши, че е подценил възможностите, които криеха високопланинските плата.
Гейб и китаристът изпълняваха предимно мелодии, известни на местните, но от време на време се запъваха и засвирваха – първия път Карлайл не можа да повярва на ушите си! – танго. Истинско танго от улиците, директно от кафенетата на Аржентина и Париж звучеше не другаде, а в кръчмата на Лерой в Саламандър!