В ранните години на Карлайл в дома на Уин Макмилън в Мендосино понякога се появяваше един човек на име Луис. Луис беше професионален танцьор на танго – от прилизаната с брилянтин черна коса до арогантното държание. Една вечер, докато дъвчеше червена захарна пръчка, Карлайл бе чул обясненията му за това, че тангото било танц с универсално значение.
Според Луис движенията на тангото изразявали доминирането на мъжа над жената и че това доминиране се простирало чак до бруталното отношение на мъжете спрямо природата, контрастиращо с майчинските инстинкти на жените. Още преди да е свършил, Луис вече бе развил една малко несвързана теория за това как цялата история и поведение на божественото пространство биха могли да се основават на уникалните движения на тангото.
Карлайл беше единайсетгодишен, когато изслуша лекцията на Луис и видя нагледното му доказателство в потвърждение на новосъздадената от него теория. Партньор на Луис беше една пищна художничка, която бе повече от готова да доминират над нея или поне така изглеждаше в неопитните очи на Карлайл. Когато се връщаше към този си спомен, Карлайл си даваше сметка, че онова, което най-много го беше впечатлило, бе собствената теория на Луис за макрокосмоса. Тя със сигурност беше напълно различна от онова, което бе чувал някога да споменават учителите му по естествени науки, но Луис поне си имаше теория. Своя теория. Дали сериозните учени щяха да я приемат, или не – това беше отделен въпрос, но тя, изглежда, бе успяла да впечатли приятелите на Уин Макмилън.
Доколкото можеше да каже Карлайл, който все пак беше достатъчно голям, за да е в състояние да предполага подобни неща, на Луис му беше все тая дали идеите му ще бъдат възприети; повече се вълнуваше от тангото със съблазнителната художничка. Карлайл би направил същото.
Няколко години по-късно, в един глупав момент, от спомена за който още му ставаше неудобно, Карлайл прояви безразсъдството да спомене възгледите на Луис пред Коуди Маркс и да попита стария майстор дали намира нещо стойностно в тях. Коуди го бе изгледал, бе дръпнал силно от лулата си и бе казал две неща. Първо, Коуди отвърна, че неговите собствени идеи както по отношение на вселената, така и по отношение на тангото не били достатъчно изяснени. Второ, намекна, че ще е благодарен, ако Карлайл с танцова стъпка се отправи към пикапа, за да му донесе кутията с резачката. След като изпълни заръката, Карлайл не повдигна повторно въпроса.
Гейб изпълняваше перфектно различните видове танго. Както обичаше да отбелязва Карлайл, ако беше изсвирено както трябва, в тангото имаше своеобразно минималистично, пестеливо качество – почти същото като в критериите на сър Хенри Уотън за добре построената сграда: простор, здравина и красота. В началото местните освиркваха Гейб, когато той започнеше някоя от своите песни от парижките кафенета. След известно време обаче започнаха да осъзнават, че отношението на акордеониста към точно този вид негови изпълнения беше изключително сериозно, затова когато се протегнеше назад и засвирваше някое старо танго, всички притихваха.
Карлайл вярваше, че акордеонът е инструмент с уникален глас, различен от всичко друго. С напредването на вечерта, когато кръчмата започваше да се опразва, той и Гели ставаха да танцуват, бавно и вдъхновено. Гейб знаеше някои от старите хитове и с това си спечели признателността на Гели. Тя си поръчваше "Звезден прах", "Помня те", "Септемврийска песен" – хубавите парчета от времето, когато ходеше на танци в залата "Флагстоун". Гейб ги знаеше всичките.
Карлайл пък винаги искаше да му изсвирят "Есенни листа", една от любимите му. Гейб докосваше дълбоко душата му със специалния начин, по който изпълняваше тази песен – сякаш докосваше звуците така, както Коуди Маркс бе плъзвал ръце по някой шкаф в момента, в който го завършваше. Китаристът тихо се включваше и само подчертаваше онова, което Гейб изтръгваше от акордеона.
В крайна сметка фактът си беше факт – Карлайл се беше установил на едно място, наречено Саламандър. Той и Гели танцуваха в "Лерой" и обикаляха из района с колите си, любеха се в монумента на Коуди и си готвеха един на друг, приготвяха си огромни пакети с пуканки и ходеха в автокиното на Ливърмор. Когато Гели го помолеше, Карлайл сваляше петструнното банджо от стената и се впускаше в елементарни за изпълнение мелодии: "Баща ми беше фермер в Йеркс Каунти, притежаваше осемдесет акра земя и много грижи..."
Веднъж им хрумна да запалят пикапа му, да хвърлят две торби под брезента на каросерията и да отпрашат към Лас Вегас, намиращ се на хиляда петстотин седемдесет и четири километра от Саламандър, тъй като Гели никога не беше ходила там. Дяволът Джак ѝ бе обещал, че един ден ще я заведе, но така и не го направи.