Що се отнасяше до Сузанината голота, всеки път, когато имаше опасност да я зърне, Карлайл извръщаше очи – главно с цел да предпази себе си, не толкова от приличие. Онези усещания от преди година, докато бе наблюдавал танца ѝ по прогонването на злите духове от къщата му и заместването им с добри, не бяха го напуснали. Гели бе едно, Сузана – съвсем друго. Не по-добро, казваше си той, просто различно. Веднъж, за частица от секундата, улови погледа ѝ върху себе си. Когато очите им се срещнаха, той извърна своите встрани.
По-късно Сузана и Гели се появяваха на верандата облечени, с гузно и същевременно весело изражение по лицата. Сузана винаги молеше Карлайл да изпее някоя песен и той сваляше банджото от стената и настройваше неуверения си баритон. Често от мрака изникваше индианецът и четиримата сядаха да гледат ястребите и Боклукчийски камион, който правеше дежурната си вечерна обиколка из имота.
Карлайл бе пленен от историите и легендите за Хълма на вълка. През един дъждовен летен ден, малко преди Гели да замине за Спеърфиш, двамата спряха пикапа и прекосиха високата трева към хълма, разположен на километър и половина навътре от шосето. Денят беше подобен на първия ден на Карлайл в Йеркс Каунти. Пред лицето на хълма се движеха ниски облаци и струи студен дъжд.
– Къде са погребалните могили? – попита Карлайл.
– Мисля, че са от другата страна. – Гели придърпа качулката на якето си и потрепери. – Карлайл, от това място ме побиват тръпки. Съвсем близо е до лобното място на Джак и това допълнително опъва нервите ми.
Карлайл вдигна очи нагоре. Върхът на хълма, равен като плато, се намираше на около деветстотин метра над главите им.
– Откъде точно е паднал професорът?
Гели бе като на тръни, готова да си тръгне.
– Знам, че е гледал надолу към погребалните могили и че не е паднал от Хълма на вълка. От другата страна, на осемстотин метра на северозапад, има по-малък хълм. Сигурно там е лобното му място.
Карлайл искаше да заобиколи и да види могилите, но Гели не даде и дума да се издума.
– Ти върви, щом искаш. Аз ще те чакам в пикапа.
– Не, няма нищо. Някой път ще дойда сам. Разбирам защо това място те притеснява.
– Обикновено не съм суеверна, но мисля, че е наистина странно съвпадение толкова много хора, включително и Джак, да намерят смъртта си именно тук. А старите истории направо се забиват в ума на хората. Както и онези приказки за жрицата на име Сиаула и така наречения Стража. Когато се сетя, наистина настръхвам.
Върнаха се при пикапа по друг път и подминаха знак, обърнат с лице към шосето: "Собственост на "АуРА Корпорейшън". Не влизайте."
Карлайл внимателно огледа знака.
– Някак странно име за една компания, не мислиш ли?
– Да. Като всичко останало тук.
Дъждът премина в лека мъгла и Карлайл пусна чистачките на пикапа колкото да изсушат предното стъкло, после ги спря. Отново погледна към хълма. Беше обгърнат от мъгла и сиви облаци, движещи се наоколо му, но неясните му очертания все още се забелязваха.
– Гели, видя ли това?
– Кое?
– Стори ми се, че нещо помръдна на върха на хълма. – Той излезе от пикапа и застана неподвижно за миг, облегнал ръка на отворената врата. – Сигурен съм, че видях нещо горе. Дали не е Стража?
– Стига, Карлайл, хайде да си вървим! Наистина искам да се махна оттук.
Бяха прекалено далеч, за да чуят звука на флейта, долитащ от върха на хълма, но ако времето беше по-ясно, със сигурност щяха да видят фигурата на жена, танцуваща горе.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
След уикенда, през който къщата на Карлайл бе отворена за посетители, телефонът започна да звъни. По два-три пъти на ден. Някакъв училищен директор искаше пристройка към къщата си, съпругата на един хирург от Фолс Сити мечтаеше за нова кухня, а един биохимик искаше направо да му се построи цяла къща. По начина на Коуди: първо, върши добра работа на разумна цена и така никога няма да останеш без поръчки. Второ, когато е възможно, проявявай избирателност; ако работиш достатъчно добре, клиентите ще те чакат.
Сега, след като Гели беше заминала да учи и къщата му бе завършена, Карлайл започна да упражнява дърводелския занаят така, както Коуди го беше учил, и отново започваше да се чуди как изобщо бе допуснал да се отклони от този път. Но знаеше: беше се поддал на изкушението от лесните пари, винаги това. Той бе любезно селективен, приемаше проекти, които можеше да изпълни сам или с помощта на някой як младеж, наеман за един ден, караше пикапа си по шосетата на Йеркс Каунти с прилежно подредени инструменти и почти толкова прилежно подредени мечти.