Гели отново замълча, по линията се разнесе шум. Въпреки това Карлайл чуваше дишането ѝ – тя очевидно мислеше, подбираше внимателно думите си.
– Не знам какво да ти кажа, Карлайл. Ужасно съжалявам, наистина, заради онова, което може да се случи с монумента на Коуди. Ти създаде рай за себе си и аз наистина плача, когато си представям как магистралата минава през него и го разрушава. Но за разлика от теб не тая в себе си гняв заради посоката, в която се движи светът. Не съм достатъчно силна, за да променя тези неща, дори и да исках. Ще ми се да бях там, за да мога да те прегърна, но утре имам изпит.
– Е, магистралата ще реши поне твоя проблем, Гели, ще можеш да продадеш земята си. Една добра последица от цялата тази лудост.
– Какво мислиш да правиш?
– Не знам. В Станфорд има един професор, който, изглежда, е истински боец, що се отнася до неща от този род. Миналото лято четох статия за него в университетското списание. Мисля да му се обадя.
– Трябва да вървя да уча за изпита. Можеш ли да дойдеш този уикенд?
– Не знам. И честно казано, едва ли съм приятна компания точно сега. Така че може би ще е най-добре да не идвам. Ще ти позвъня, ако променя намеренията си.
– Добре – рече тъжно тя. – Имам планове за събота вечер, но ще ги отменя, ако решиш да наминеш. Карлайл...
– Да – отвърна той рязко и нетърпеливо, сякаш имаше далеч по-важни неща за вършене от това да разговаря по телефона с Гели Девъроу.
– Много държа на теб.
Карлайл въздъхна, поотпусна се.
– Знам, Гели. И аз държа на теб. Желая ти успех на изпита.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
В офиса си във Фолс Сити Рей Дарджън се обръщаше към група местни бизнесмени:
– Момчета, не ви ли казах, че това е чудесна възможност за истински бизнес? Посъветвах ви да се доверите на добрия си приятел Рей, нали така? Магистралата минава оттук, точно както ви казах, и...
– Рей – прекъсна го един от мъжете, – все още не е напълно сигурно, нали? Плановете, които видяхме, бяха планове на ПРЕДЛАГАНИЯ маршрут.
Рей Дарджън самоуверено се усмихна.
– Магистралата ще минава оттук, точно както е според плановете. Старият Джак Уиймс, моят приятел сенатор и отговорник по пътното строителство в столицата ни, ми го гарантира. – Дарджън се залюля на въртящото се кожено кресло. Ръцете му лежаха спокойно отпуснати върху закръгления му корем. Рей беше доволен от властта, с която разполагаше, а още по-доволен бе от онова, което предстоеше.
– Напълно сигурен ли си, че няма да си навредим със закупуването на всичката онази земя миналата година? – попита го друг, лекар от Фолс Сити.
Дарджън изсумтя и махна пренебрежително с ръка, сякаш да изтрие всичките им страхове.
– Какво лошо може да има в това, че някои от нас ще натрупат малко пари от един проект, който така или иначе щеше да се осъществи? Както се казва в Библията, напред към просперитета.
Дарджън замлъкна и се опита да си спомни дали въпросните думи наистина бяха цитат от Библията, но беше почти сигурен, че са оттам. Никой от присъстващите не го поправи, така че той продължи:
– Разбира се, по-добре е да се погрижим нашата далновидност да не се коментира по страниците на "Инкуайърър". Стига сме се притеснявали, ами да се занимаем отново с въпроса за това как да си поделим закупените земи така, че никой от нас да не привлече вниманието на обществеността с масата пари, които е дал за голям брой парцели.
Собственикът на компания за товарни автомобили седеше отляво на Джил Ремингтън и цяла вечер не откъсваше поглед от гърдите ѝ, докато разговаряше с нея. Очите му играеха нагоре-надолу от лицето ѝ към дълбокото ѝ деколте и обратно. Говореше монотонно, отегчаваше я. Но тя бе запечатала приятна полуусмивка върху лицето си и се преструваше на заинтересована. (Господи, нима тези мъже никога не говорят за друго освен за бизнес и политика?)
И въпреки това Джил Ремингтън беше доволна, че сенатор Джак Уиймс я бе поканил на тази интимна вечеря. Жена му и консерваторите, които представляваше, му пречеха да я води по ресторанти, но той обичаше да се перчи с нея, когато обстоятелствата го позволяваха. Тази вечер беше преценена като сравнително безопасна от съветниците на сенатора, които не харесваха Джил просто заради интереса на сенатора към нея и заради политическия риск, който тази връзка криеше.