Карлайл седеше неподвижно, замислен за миг.
– Доста странна история. Интересът ми към парцела на Уилистън нарасна още повече. Кой притежава земята около Хълма на вълка?
– Не съм съвсем сигурна. Парцелът на Аксел Лукър е на север оттам. Част от земята на запад е държавна собственост, дадена на фермерите за пасища, а друга част принадлежи на някаква корпорация или така говорят хората. Името на компанията е едно такова неопределено, трудно за произнасяне. "АуРА Корпорейшън" или нещо от този род.
– "Аур..Какво? Как се пише?
– Така, както се произнася. А-ура. Нямам представа какво означава. Веднъж попитах Джак, съпруга ми, но и той не знаеше.
Карлайл опря пръст на отвора на бутилката си и я залюля напред-назад.
– От мястото на Уилистън се вижда Хълмът на вълка. Може би, ако си взема бинокъл, ще мога от безопасно разстояние да разбера какво става там. Искаш ли да се възползваме от момента и да си поръчаме още по една бира?
– Разбира се, нека се възползваме. – Гели се усмихна, допи бирата си и подаде празната бутилка на Карлайл.
Той се измъкна от сепарето с празните бутилки в ръка. Докато Лерой изваждаше две нови бири от хладилника, човекът патица крадешком огледа дългокосия непознат. Прихлупи още по-ниско козирката на синята си шапка и придърпа реверите на балтона си, за да ги прихлупи един върху друг.
Когато Гели и Карлайл излязоха от "Лерой", улиците на Саламандър бяха притихнали, а Карлайл си отбеляза наум, че старецът е напуснал поста си на прозореца над "Лестър". Пожела лека нощ на Гели и отвори вратата на пикапа, тананикайки си мелодия, чието заглавие не можеше да си спомни. Но някои от думите се появиха в съзнанието му – думи, разказващи за павилиони за танци в дъжда.
СЕДМА ГЛАВА
–Искаш ли още едно?
– Не, засега съм добре. – Старецът седеше, облегнал гръб на стената на една кръчма в Ливърмор, опънал здравия си крак върху седалката в сепарето, а болния – под масата. Усмихна се и погледна към тавана, похлопвайки тихичко с бастуна по ръба на стола си.
Когато Карлайл Макмилън купи старото място на Уилистън, северозападно от Саламандър, местните си помислиха, че е луд. След като се сдоби с онова парче земя, той се впусна в една от най-великите муфтаджийски експедиции на всички времена.
В окръга не остана място, недокоснато от лапите му. Той претършува всички стари плевни и преобърна и най-тъмните кътчета на склада за преоценен дървен материал във Фолс Сити. Аксел Лукър ежедневно докладваше за нарастващото количество материали, които Карлайл струпваше наоколо, и след три седмици хората почнаха да минават покрай имота му само за да видят за какво става въпрос. Някои се въоръжаваха с бинокли, защото къщата беше навътре от шосето. По-храбрите от местните жители се мятаха в джиповете или пикалите си, преминаваха пътеката, стигаха до самия ѝ край, слизаха и питаха:
– Е, как върви?
Карлайл винаги беше любезен с посетителите, макар отчаяно да се опитваше да завърши къщата преди зимата. Като се имаше предвид, че бе започнал ремонта доста късно, неговото си беше истинско конно надбягване. Не спираше работа, опитваше се да отговаря на въпросите им, докато режеше с триона, ковеше с чука, правеше сглобки, жлебове и четирийсет и пет градусови ъгли, покриваше с дървени плочки. По улиците, в "Дани", в "Лерой" и на силозите се приказваше все за едно и също – за Карлайл Макмилън и неговия проект. Започнаха пренебрежително приказките, че "Земята не е достатъчно, за да се отглежда добитък или зимна пшеница." Или пък: "Тази къща никога не е била нещо повече от една прехвалена колиба, скапана при това." Или: "Виждали ли сте малката къща на границата с прерията напоследък? По дяволите, мразя да ставам свидетел на глупостта в действие."
След известно време обаче тонът се посмекчи. В началото хората бяха взели Карлайл за някакво хипи-дегенерат, но онези, които бяха ходили до парцела на Уилистън, казваха, че имал вид на човек, който знаел какво прави. Казваха, че използвал електрически трион, което означава да си в състояние да управляваш с ръка острие, движещо се с безброй обороти за четвърт от секундата, и че го правел по-добре, отколкото мнозина се справяли с обикновен трион. Добавяха, че с два удара на чука забивал пирон на покрива и никога не пропускал. И носел голям кожен колан за инструменти, който очевидно бил доста употребяван още преди пристигането на собственика му в Саламандър. Някои от жените подмятаха, че били разбрали, че изглеждал наистина добре гол до кръста и с коса, вързана с кожена връв на конска опашка. Това го разпространяваше Алма Хикман след разговорите със своите клиентки във фризьорския салон.
Понякога се довличаше в града точно преди кафенето на Дани да затвори, и ядеше каквото имаше в наличност, две или три порции. През по-голямата част от времето обаче живееше навън и си готвеше на малкия газов котлон, който си беше купил от "Уолмарт" във Фолс Сити.
Хората също забелязаха, че видът на Карлайл се промени, щом започна работа около къщата. Въпреки че когато започна, вече беше ранна есен, той бързо доби тъмнокафяв загар, макар че кожата му поначало си беше по-мургава. Също така някак си се изправи, а джинсите му станаха широки около талията. Дори походката му придоби друг характер, както обикновено се случва, щом човек открие цел в живота, нещо, за което си струва да живее. Очевидно Карлайл влизаше във форма, физически и психически...
Както бе казал старецът, когато Карлайл купи имота на Уилистън на северозапад от Саламандър, местните жители си помислиха, че си е загубил ума. Но по онова време те не познаваха възгледите му за живота, което не е никаква изненада, тъй като и той самият не беше съвсем сигурен какви точно са тези негови възгледи. И, което е по-важно, те никога не бяха учили под ръководството на Коуди Маркс, самобитен творец в един град, пълен с художници и интелигенти.
В Мендосино, градчето, в което бе израснал Карлайл, Уин Макмилън даваше уроци по чело и работеше на половин бройка в една художествена галерия. Постепенно малката им къщичка под наем се превърна в нещо като културен салон на Мендосино, скромно копие на салона, който Гертруд Щайн бе открила трийсет години по-рано в Париж, осигурявайки на Хемингуей, Езра Паунд и техните близки приятели място, където да се събират след края на работния си ден. Така че Карлайл израсна сред хора, които използваха големи думи и анализираха всичко до такава степен, че трудът им преставаше да съществува като нещо разбираемо за обикновения наблюдател. Така поне му се струваше на Карлайл.
На четири години вече беше виждал албуми с картините на Моне. В дневната им звучеше музиката на Моцарт, Хайдн и Шуберт в изпълнение на местни музиканти и той я слушаше, полегнал на леглото си с книга в ръка, погълнат от приключенията на Тарзан и героите на Зейн Грей. Докато си правеше сандвичи с фъстъчено масло в петък вечер, слушаше коментари върху Шопенхауер, Шоу и Спенглър от хора, облегнати на хладилника или наблъскани около готварската печка.
– Здравей, Карлайл. Боже, колко бързо растеш!
– Здрасти, Карлайл. Как върви училището?
– Карлайл, готвя тайландски специалитет за тази недисциплинирана тълпа. Къде държи майка ти куркумата?
Една особено силна страна на тези хора, за което Карлайл винаги щеше да им бъде благодарен, бе начинът, по който се отнасяха към обстоятелствата около неговото раждане. Фактът, че бе извънбрачно дете, нямаше никакво значение за тях. Шопенхауер беше важен, но фактът, че Уин Макмилън се бе търкаляла гола по пясъците на някакъв калифорнийски плаж с мъж, чиято фамилия дори не можеше да си спомни и в резултат на което бе родила сина си, бе незначителен заедно с всичките му морални заключения.