ДЕСЕТА ГЛАВА
Съботата, последвала Деня на благодарността, беше така необичайно топла, че подведе хората да си мислят, че зимата ще бъде лека, точно преди ветровете да се прегрупират и да ги цапардосат по главите. Карлайл имаше идеи за къщата си и затова отиде до Литъл Сал, поразрови из пясъчните наноси за плавей. Усети мириса на огъня, запален от Сузана Бентийн, преди да забележи нея самата.
Реката се стесняваше в този участък, а от двете и страни се издигаха ниски склонове. Сузана седеше под една скална козирка, пред нея гореше малък огън, а погледът ѝ бе отправен към реката. Карлайл понечи да се оттегли, но промени намерението си и остана неподвижен на мястото си. Изглежда, Сузана се концентрираше върху нещо и той не искаше да я притеснява. И ако трябваше да бъде абсолютно откровен, не беше сигурен дали иска да бъде насаме с нея. Женското присъствие обикновено не го смущаваше, но нещо точно в тази жена нарушаваше вътрешното му равновесие, а образът на голото ѝ тяло, танцуващо по дървения под във всекидневната му, продължаваше да го преследва.
Убеждавайки я да извърши своя специален ритуал по благославянето на къщата, индианецът бе дарил Строителя с по-богато космическо възприятие на света около него, отколкото Карлайл заслужаваше. Той поне така виждаше нещата. Едно напълно зряло съзнание, предполагаше Карлайл, би се занимавало с доброто, което Сузана и индианецът бяха сторили за къщата му и за него самия. Но той я беше пожелал и бе преследван от видението на извиващото се във вихъра женско тяло, от образи, подсилвани и изострени от ехото, което още се носеше из тъмните ъгли на къщата, която бе построил. Биенето на барабана и тропането на босите ѝ нозе по грубите дъски живееха свой собствен живот.
Сузана Бентийн обаче не беше от онзи тип жени, на които просто можеш да позвъниш и да ги поканиш на среща. Тя не изглеждаше нито достъпна, нито недостъпна. Тези категоризации не се отнасяха до нея.
Също така, подозираше Карлайл, тя и индианецът бяха здраво свързани един с друг по някакъв особено могъщ начин, действаха на ниво, което вероятно бе отвъд разбиранията му. Дали Сузана беше любовница на индианеца – това той не можеше да каже. Но Карлайл харесваше и уважаваше и двамата и не желаеше да се меси дори да знаеше как.
Докато обмисляше варианта да се придвижи нагоре по течението на реката и да остави жената насаме, тя извърна глава към него. За момент просто го гледаше, после се усмихна и му извика:
– Здравей, Карлайл. – Прозвуча така, сякаш го бе очаквала.
Приближи към нея.
– Извинявай, ако съм нарушил спокойствието ти, нямах подобни намерения.
– Не ме притесняваш. Ела, седни до мен. Не са ни останали много хубави дни като днешния.
За пръв път я виждаше облечена в нещо по-различно от дълга до земята рокля. Беше с бежов пуловер, топло тъмнозелено яке, стари, плътно прилепващи към тялото ѝ джинси и туристически обувки. Червеникавокестенявата ѝ коса бе сплетена и плитката висеше на гърба ѝ, стигайки почти до кръста.
– Как е къщата? – попита Сузана.
– Добре, наистина чудесно. Дойдох тук, за да потърся специално парче плавей, което да превърна в парапет на вътрешното стълбище.
– На километър и нещо нагоре реката прави завой. В дълбокото се събират доста дървета и клони, които остават, щом водата се оттегли. Ходил ли си дотам?
– Не, но ще погледна. Благодаря ти.
– Откъде си, Карлайл? Забелязах, че номерът на пикапа ти е калифорнийски.
– Израснал съм в Мендосино, но през последните петнайсет години съм живял по крайбрежието.
– Веднъж съм била там, в Мендосино. – Тя проследи с поглед отплуващите надолу последни есенни листа, сгърчени и кафяви.
– Кога?
Сузана Бентийн присви устни и погледна замислено нагоре.
– Преди шест години. Бях чувала, че е приятно градче, затова спрях там на връщане от Сиатъл.
– От Сиатъл ли си?
Тя изви глава и го погледна.
– Не, аз съм отвсякъде, предполагам.
Реката клокочеше, докато се опитваше да избута хълмовете встрани. Един самотен ястреб се стрелна високо на запад. Лек ветрец разчупи водната повърхност.
– Значи си пътувала много?
– Да, много – отвърна Сузана. – Майка ми почина, когато бях на четири години. Баща ми бе от онези странстващи учени, антрополог, обикалящ света и живеещ от договори и разни фондове. Пътувах заедно с него. – Тя потопи върха на една пръчка във водата и се загледа разсеяно в образувалите се водни спирали, замислена за момент за своето детство.
Една част от скалата опираше в бедрото на Карлайл и му убиваше, затова той леко се отмести. Сузана хвърли пръчката във водата и течението я отнесе.
– Детството ми беше странно и забележително. Как реши да дойдеш в Йеркс Каунти, Карлайл?
– Просто се озовах тук, докато бягах от лудостта на съвременния свят. Стори ми се тихо и гостоприемно и реших да остана и да построя нещо стойностно за разнообразие.
– Къщата ти ми изглежда страхотна. Мъжът, когото наричаш Флейтиста, ми разказа за работата ти още преди да съм имала възможност да я видя.
– Благодаря. Оценявам, че двамата дойдохте да я благословите.
Тя му се усмихна.
– Как ти се стори церемонията ми? Беше свободна интерпретация на езически ритуал, който веднъж наблюдавах в изпълнение на шамана на едно племе в Източна Африка. Статуетката на богинята Веста бе моя идея.
Как би могъл да отговори на подобен въпрос? Нима би могъл да ѝ признае какви чувства и копнежи бяха събудили у него биенето на барабана и видът на тялото ѝ? Измъкна се като страхливец.
– Ами беше по-различно от всичко, което някога бях виждал.
Сузана Бентийн леко се усмихна.
– Да, сигурна съм, че е така. Но какво почувства?
Моментът на истината. Стомахът му сякаш се сви на топка и подскочи. Той въздъхна, впери поглед в реката, избягна погледа на Сузана.
– Честно казано, това бе най-еротичното нещо, което някога съм виждал или съм си представял, че може да съществува. Това е най-директният отговор, който мога да ти дам. – Почувства се по-добре, след като ѝ го каза, и се обърна да я погледне.
Зелените ѝ очи го гледаха спокойно.
– Не това беше идеята, но мисля, че разбирам. – Тя примигна. – Ако трябва да съм откровена, аз самата изпитах подобни вълнения някъде по средата на ритуала, макар да нямаше нищо такова, когато започвах. Годините, прекарани в пътувания с баща ми, времето на живот сред древни култури са ме научили да приемам за нормална голотата, моята и на другите хора. Понякога забравям за това и я имам за даденост. Но признавам, че когато забелязах как ме гледаш, видях неща отвъд ритуала, точно както и ти. Предполагам, че мъжете и жените не могат да го избягнат. Някакъв напор на гените, нещо от много отдавна.
Карлайл се изправи и леко залитна.
– Слънцето клони към залез. След един-два часа ще е тъмно.
– Тъмнината притеснява ли те?
– Не, но експедицията ми не е приключила. Парчето плавей...
– Надявам се, че ще откриеш онова, което търсиш. Беше ми приятно да си поговорим.
– Благодаря, на мен също.
Той тръгна обратно към брега. Беше тъмно, когато се върна у дома, понесъл на рамо дълго бледосиво парче дърво. Сузана все така седеше пред малкия си огън под скалната козирка до реката. Мислеше си за Карлайл Макмилън, за края на есента и началото на зимата и за странните стари чувства, които се връщаха при нея почти всяка вечер и я подтикваха към нещо, което тя полагаше огромни усилия да разбере.
Първата зима във високопланинските плата бе една от най-хубавите в живота на Карлайл. Къси прерийни дни с наситена светлина, време, променящо се от каменносиви следобеди към искрящи крехки утрини. С подредената къща и храната, готвеща се върху акумулиращата печка, той работеше върху интериора, тази фаза от строежа, която винаги бе обичал най-много. Въпреки че не бе пренебрегнал нито един детайл от сградата, перспективата за изява на майсторските му способности бе по-лесна за забелязване и осъществяване във вътрешните пространства.