Веднъж им хрумна да запалят пикапа му, да хвърлят две торби под брезента на каросерията и да отпрашат към Лас Вегас, намиращ се на хиляда петстотин седемдесет и четири километра от Саламандър, тъй като Гели никога не беше ходила там. Дяволът Джак ѝ бе обещал, че един ден ще я заведе, но така и не го направи.
Отседнаха в хотел, наречен "Брегът на Барбара", и играха на блекджек. В по-дивите му години Карлайл и Бъди редовно отскачаха до Сан Франциско или Рино, за да играят блекджек. Един късен съботен следобед, с ръката на Гели, обгърнала рамото му, той постави зелен чип на една маса за залози от по двайсет и пет долара и за десетина минути успя да спечели над деветстотин долара.
Според разбиранията на Карлайл подобен късмет притежаваше едновременно чистотата на Бах и привлекателността на първо запознаване със секса. Когато картите се обърнаха срещу него, той се отказа, взе си печалбата и заведе Гели в един скъп магазин, откъдето ѝ купи нова рокля, обувки и всичко останало. Същата вечер двамата вечеряха в малък ресторант, подобен по елегантност на онези, които Гели беше виждала само по списанията. Тя изглеждаше слаба и шикозна в новия си тоалет, а Карлайл бе облечен в дрехите си от Станфорд: сиво сако от туид, графитеночерни панталони, бяла риза и раирана вратовръзка.
След вечеря я заведе на танци в истински нощен клуб, както веднъж ѝ беше обещал. Най-хубавото за него от цялото пътуване бе да наблюдава как Гели се забавлява, да слуша тихия ѝ смях, да я гледа как сбърчва вежди, докато чете менюто в "Майкълс". Късно вечерта се любиха страстно, Гели бе всеотдайна и нежна и нашепваше в ухото му колко е доволна и колко силно го желае. Той изпитваше същото и ѝ го каза. На следващата сутрин потеглиха обратно към Саламандър и по пътя пееха заедно с радиото и гледаха как планините приближават към тях.
През август Гели стегна багажа си за Спеърфиш, започна да ходи на лекции и писа на Карлайл: "Прекрасно е. Сякаш отново съм на осемнайсет. Дори ходих на футболен мач и пях заедно с всички бойната песен на колежа. Ела ми на гости, дърводелецо. Липсваш ми."
На Карлайл Макмилън бавно му просветна, че е дошъл в Саламандър с една-едничка цел: да избегне огромния икономически колос, наречен прогрес. Искаше му се той да отмине, без да го забележи, да се самосъхрани възможно най-цялостно в Йеркс Каунти и да запази максимално разсъдъка си.
И така, Карлайл си мислеше, че вече е разбрал. Най-добре беше човек да е по-нисък от тревата, да си върши работата както трябва, без да прекалява, да си изчисти речника и да си намери солидна жена. Да опростява нещата, да не допуска усложнения. Изглежда, подобна тактика действаше.
У него се събуди интерес към дребните ястреби. Беше ги забелязал още първия ден, в който бе обиколил мястото, станало негова собственост. Докато работеше по къщата, те летяха високо над него или кацаха по клоните на дърветата в малката горичка от другата страна на шосето.
За безпристрастния наблюдател птиците са пера и какво ли още не, в тях дори има известна степен магия и те са перфектно създадени за онова, което правят, включително и събуждането на интереса на котараци на име Боклукчийски камион. Малките ястреби от Йеркс Каунти, привлекли вниманието на Карлайл, изглеждаха като недорасли представители на един много по-едър вид. И въпреки това те никога не порастваха, а около малката горичка не се появяваха по-големи ястреби. Ежедневните наблюдения на Карлайл през бинокъла потвърждаваха това. Той си купи основно ръководство за птици. Нищо. После едно по-специализирано, за грабливите птици. Пак нищо. На страница двеста четирийсет и седма от третата книга, заета от библиотеката на Фолс Сити, посветена само на ястребите, се появи нещо, от което го побиха тръпки. Имаше кратко описание на един вид дребни грабливи птици, наречени "ястребите на Тимерман": почти наполовина по-дребни от червеноопашатите мишелови. Статията завършваше така: "Някога обичайни за северните части на високопланинските плата, сега ястребите на Тимерман са изчезнал вид заради променената околна среда. По неизвестни причини тези малки ястреби развиват интензивна привързаност към определена гора и се събират в нея на ята, вместо по-типичното за другите представители на техния вид териториално разпространение. Унищожаването на местния ареал е равносилно на унищожаването на цяла колония от тези ястреби, тъй като, лишени от естествената си среда, тези птици отказват да се размножават, нито пък мигрират, за да си създадат нов ареал."
Карлайл отново прочете статията и си спомни неприятното чувство, което го бе обзело още при първото прочитане на фразата "изчезнал вид". Произнесена гласно, звученето ѝ наподобяваше удар на чук върху студена стомана.
Разгледа рисунката в книгата, после извади бинокъла си и започна да наблюдава кръжащите над главата му птици, повтаряйки тези две стъпки няколко пъти. Едва тогава усети, че го обзема вълнение.
Следващата му стъпка бе да се отбие в катедрата по естествени науки в колежа във Фолс Сити. Един от биолозите се съгласи да го изслуша. Скептично настроен в началото, той също се изпълни с въодушевление, когато изслуша Карлайл и по-късно същия ден пристигна в дома му, въоръжен със силни бинокли.
Прекара известно време в наблюдения. Разгледа книгата на Карлайл, както и една от своите. Отново вдигна бинокъла. Внимателно. После пак.
– Карлайл, мисля, че може би си направил важно откритие – каза Даръл Мур, вдигайки поглед от един от текстовете и обръщайки го към малката горичка. – От известно време насам научната общност вярва, че ястребите на Тимерман са изчезнали още преди десетки години. Тези малки пернатковци, по-известни като Buteo timmermanis, са наречени така в чест на зоолога от деветнайсети век Тимерман, който пръв ги е обособил като отделен вид. Струва ми се, че в горичката отсреща има една двойка с няколко малки. В онази малка групичка дървета няма място за повече от една двойка, макар че понякога се наблюдава и поведение като в цяло ято. Трябва веднага да се свържем с някой специалист орнитолог и да го докараме тук.
Карлайл погледна Даръл Мур и рече:
– Виж какво, ако се окаже, че това наистина са ястреби на Тимерман, ще кажем, че ти си ги открил. Правя всичко по силите си, за да намеря малко уединение и последното нещо, от което имам нужда, е да се мъкна по разни научни конференции и да описвам как съм седял на верандата си с бутилка бира в ръка и съм наблюдавал дребните грабльовци поради липса на по-добро занимание.
Биологът се опита да протестира, но Карлайл го прекъсна:
– Слушай, Мур, ти си този, който ги идентифицира с положителност. Аз просто предполагах. Нямам никакви претенции към откритието, а на теб то може би ще ти донесе някаква полза, докато на мен – никаква. Просто кажи, че един приятел е решил да ти покаже някакви ястреби в горичката отсреща и твоята интуиция на учен е свършила останалото.
– О, но на мен не ми се струва редно! – Даръл Мур изглеждаше смаян.
– Добре, тогава отричам, че изобщо съм забелязал тези птици, преди ти да се появиш тук. Те са изцяло твои. Примири се с това.
– Аз... Благодаря ти, Карлайл. Ако наистина така искаш...
– Така искам. Сега се обади на твоя експерт и напишете съвместен доклад с него или нея. Добре ще се позабавлявате. Аз също, но по свой собствен начин.
Известно време по шосето пред монумента на Коуди се вдигаше доста прах – предимно от пикапи и джипове с логото на един или друг научен институт отстрани. Карлайл започна да се опасява, че това раздвижване може да притесни ястребите и Мур беше съгласен с него, така че стори всичко по силите си да ограничи потока от експерти орнитолози.
Естествено написаха се доклади за новото откритие, но точното място, където беше направено то, не се посочваше в интерес на запазването на вероятно последните оцелели представители от рода на тези дребни хищни птици. А на Карлайл вече не му се налагаше да моли разни учени, понесли тетрадки и по-дълги от ръката му фотообективи, да преместят колите си, за да може да ползва алеята към къщата си.