Рей Дарджън, бизнесмен предприемач, също беше бесен – самата свирепост с диамантена халка на дясното кутре. Петнайсет години по-рано старец на име Уилистън бе открил следи от злато в един поток близо до Хълма на вълка. Един специалист по анализ на метали и руди, който дължеше услуга на Рей, му се беше обадил в деня, в който Уилистън бе посетил офиса му. Тогава Дарджън закупи правото на собственост върху парцела от стария глупак за три хиляди долара. Според Закона за мините от хиляда осемстотин седемдесет и втора година Дарджън успя да се сдобие както с Хълма на вълка, така и с хиляда и петстотинте акра земя около него почти на безценица. Това се бе оказало доста сложно, тъй като индианците протестираха срещу преминаването на обществената земя, на която се намираха техни погребални могили, в частни ръце, но благодарение на своите политически връзки Рей Дарджън бе преодолял препятствието.
Първият екип от минни инженери, който Рей беше изпратил да изследва терена, бе загинал, премазан от паднала върху им скала. Дарджън не се трогна. Както каза на жена си, "идиотите трябваше да са наясно, че не бива да опъват палатката си толкова близо до скалната козирка."
Вторият екип бе по-предпазлив, свърши си работата и уведоми Дарджън, че златото е дошло от една жила, която била толкова малка, че не струвало разходите по извличането му оттам. Освен това му казаха, че на върха на хълма открили следи от ритуални огньове, както и странни символи, издълбани в скалите, да не споменавали пък странния плясък на криле, който дочували всяка вечер, когато се оттегляли в палатките си. Но Рей Дарджън силно се интересуваше от злато, а не от "някакви си индиански магии и други фантасмагории".
В крайна сметка се оказа, че се е сдобил с хиляда и петстотин акра корозирала, камениста, суха земя, и скърцаше със зъби всеки път, когато се сетеше за този безполезен парцел, който просто си лежеше там без никакви изгледи да се намери някой глупак, на когото да го продаде. Идеята да си в бизнеса е свързана с правенето на пари, не с харченето им. Така виждаше той нещата, а продължаваше да плаща данъци за тази своя безполезна собственост.
Две години след като закупи парцела, се зашумя доста около индианските погребални могили от другата страна на хълма, върху неговата земя. Антропологът му се беше видял напълно безобиден, когато го бе помолил за разрешение да проучи и евентуално да разкопае терена, а и по онова време Рей беше зает с други проекти, така че даде писменото си позволение за разкопките, като поръча да го държат в течение на онова, което правеха. И тогава му хрумна, че от това свещено индианско място може да се направят добри пари. Много лошо, че скоро след това антропологът падна от един хълм и се уби, но това прекъсване на изкопните работи му даде време да изтегли разрешението си и да прогони учените от земята си.
Не знаеше какво да прави с могилите, но беше сигурен, че трябва да има начин те да бъдат използвани с цел печалба, и плановете за строителството на магистрала през високопланинските плата му подсказаха идеята. Щеше да издейства земята му да бъде причислена към земите за търговска дейност и да изгради тематичен парк, който щеше да нарече "Индианска земя на мистериите". Щеше да накара да разкопаят някои от могилите, да построи малък музей, в който да се изложат артефактите, и да наеме уредник, който да развежда туристите и да им разказва истории за духове. Щеше да накара туристите, поели по магистралата, да спират при неговия парк, за да разглеждат кости и грънци, да слушат страшни истории, а докато го правеха, щяха да се хранят в ресторанта, който той щеше да им построи, и да качват децата си по въртележките и влакчетата, издигнати за тази цел.
Една голяма проектантска организация вече работеше по увеселителните влакчета и другите атракции и дори му бе изпратила примерни имена: "Лов на бизони", "Военно парти", "Лошо лекарство". Имената му харесваха, заедно с още две предложения, които консултантите бяха направили: "Лабиринтът на земята на мистериите: забавление за всички възрасти" и "Параклисът на пионерите", където щяха да се извършват бързи бракосъчетания, стига някои закони на щата да можеха да се окастрят оттук-оттам. Възможностите се простираха пред нега като самите плата, като в тях се включваха и разиграването на фалшиви индиански атаки и построяването на мотел за посетителите. Щеше да го нарече "Вигвамът". Отделните му секции щяха да бъдат излети от цимент под формата на индиански колиби. Щеше да направи подземен ресторант и да го нарече "Церемониален параклис". Логото на мотела щеше да бъде "Отседни в индианска колиба, вечеряй под земята".
Всичко се навързваше чудесно. Магазинче за сувенири, наречено "Скривалището на Джеронимо: бижута и мокасини за цялото семейство". Един от подчинените му му напомни, че Джеронимо е бил апах, не суикс и е действал на югозапад.
Дарджън го бе изгледал накриво – липсваше му търпение за подобни детайли – и му беше казал:
– Е, какво толкова, по дяволите! Тогава ще го кръстим по друг начин. Няма значение. Мислиш ли, че туристите имат някаква представа или пък че им пука?
Имаше и още нещо. Рей Дарджън бе открил, че търговията с индиански артефакти процъфтява, независимо дали са законно придобити, или не, и затова влезе във връзка с отделни музеи и частни колекционери, които проявяваха интерес към дискретно закупуване на находки от разкопките в терена на Дарджън. Артефактите плюс тематичният парк, плюс земята, която той и съдружниците му купуваха и която се намираше от двете страни на предполагаемия маршрут на магистралата, можеха в крайна сметка да превърнат Пътя на високопланинските плата в негова лична златна мина. Както винаги, щеше да подчини нещата на волята на своето сребролюбие. Именно такъв тип мислене бе превърнало тази държава в онова, което бе и продължаваше да бъде. Така виждаше нещата Рей Дарджън.
И тогава, ТОГАВА, точно когато изглеждаше, че в тази негова собственост се крие друг тип злато, се беше появил някакъв външен агитатор на име Карлайл Макмилън и с помощта на неколцина други се бе опълчил срещу строителството на магистралата. Първата работа на Дарджън бе да се види с Ралф Гейгъл, президент на местния колеж.
– Ралф, този твой учител по биология или какъвто е там – мисля, че се казваше Мур – трябва да си промени мнението за магистралата. Кажи му, че по света има много птици, с които може да се занимава. Можеш също така да му кажеш, че съм член на борда на директорите на банката, от която се опитва да вземе заем, за да изпрати майка си в старчески дом. Гледай да не забравиш да му кажеш това, Ралф. Хей, май вече е време да ти отпуснем парите за онази нова сграда, нали?
– Така е, Рей. Всъщност исках да си поговорим за кампанията по събиране на средства. И не се тревожи. Ще си поговоря приятелски с Мур. Между другото, в нашия факултет няма назначения на постоянна длъжност, както в щатските университети например.
– Добре. Знаех, че мога да разчитам на теб, Ралф. Ако жените ни продължат да пътуват до столицата за да си купуват скъпи рокли за турнирите им по бридж, ще трябва да се погрижим да увеличим доходите си тук. Човек трябва да намери начин да покрива разходите си, нали така?
Рей Дарджън се изправи и разтърси ръката на Ралф Гейгъл.
– Уведоми ме какво точно ти е необходимо за фондовете и ще накарам секретарката ми да ти изпрати чек.
Два дни по-късно, когато сенатор Харлан Стърк пристигна във Фолс Сити за ежемесечната си среща със своите избиратели, по-голямата част от времето му бе посветено на един-единствен от тях, Рей Дарджън.
– Успокой се, Рей. Тези неща отнемат време. Знаеш, че съществуват закони и процедури, нали?