Той им се бе усмихнал в отговор – с онази своя бавна, дяволита усмивка.
– Добър вечер, дами. – Добри очи, сини и прями.
Когато Гели напускаше дома си, за да отиде в колежа, майка ѝ ѝ изнесе цяла проповед за лошите неща, които младите жени се налагало да избягват, за да запазят онези добри неща, които същите тези млади жени трябвало да запазят. Списъкът със забраните беше дълъг и включваше известни футболни защитници, но за нещастие в него не се споменаваше нищо за каубоите. След като същата онази вечер в Ефи се наслади на ездаческите способности на Джак и после обърна три бири от хладилника в пикапа му, Гели охотно смъкна джинсите си, вдъхна с пълни гърди праха от кожата му и го възседна, както се беше излегнал на седалката. На следващата сутрин Джак пое към Боузман, а тя замина с него.
"Лесната" – така я наричаше по онова време Джак. Тя не възразяваше, защото тогава описанието ѝ прилягаше. Освен това в началото на брака им ѝ харесваше как Джак произнася тази дума, нежно и любящо, като например: "Хей, Лесната, искаш ли да отидем на танци тази вечер?" Беше я наричал така с години. Вече не ѝ го казваше. Вече почти нищо не ѝ казваше.
Орелът изчезна някъде на север, скри се зад един дъждовен облак. Когато напълно се скри от погледа ѝ, Гели се извърна и тръгна през прашната ниска трева към къщата. Отвори хладилника, втренчи се в съдържанието му за момент, после погледна към далечния, достоен за презрение мъж, който седеше до кухненската маса и кашляше.
– Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, Джак? Мога да притопля задушените зеленчуци и печеното от неделя.
Краката и ръцете му бяха слаби както едно време, но беше пуснал бирено коремче, което висеше в унисон с подпухналото му и покрито с петна лице. Тази сутрин се наливаше с уиски направо от бутилката. Отметна глава назад, отпи поредната доза. Преглътна я и нищо не каза.
– Наистина трябва да сложиш нещо в този твой стомах. Сякаш вече изобщо не ядеш.
– Щом не ми се яде, значи няма да ям. Престани да ми опяваш, за бога!
Масата беше покрита с празни бирени бутилки, между които се мъдреха два пепелника, пълни с угарки от цигари. Джак и приятелчетата му бяха прекарали поредната вечер в оплюване на тежките времена, които бяха настанали, и на онова, което правителството, проклетите природозащитници, банкерите и европейската земеделска политика причиняваха на начина им на живот.
– Може би, ако разчистваш проклетата маса от време на време, ще ми се прияжда по-често.
– Чисти си я сам, Джак. Ти и приятелите ти мърсите и разхвърляте.
Старият Джак почти бе изчезнал, но нравът му си беше същият. Той помете бутилките с лакът и се премести в дневната. Една бутилка се въртя на пода дълго след падането си, после се удари в крака на масата и спря.
Скръстила ръце, Гели се облегна на рамката на вратата на къщата, която дядото на Джак беше построил през хиляда деветстотин и петнайсета година. Стените се лющеха и имаха нужда от внимание, но енергия за това липсваше. Имаше енергия за уиски – за сдобиването с него и изпиването му, – но не и за къщата. Или пък за нея самата. Нямаше и пари. За последно си беше купила нова рокля преди две години, когато щяха да излизат, за да празнуват рождения ден на Джак, но тогава той се бе натряскал още на обяд и бе изпаднал в несвяст. Днес следобед се беше огледала – стара риза от деним, избелели джинси, изтъркани токове на ботушите. Почувствала се бе ужасно западнала, много по-стара от трийсет и девет.
Зачуди се как ли се справяше Джак Младши. Беше на деветнайсет години и участваше във второто си родео. От време на време пращаше по някоя картичка от Лас Крусес, Ардмор и други места, където биковете имаха каиши, пристягащи гениталиите им, и се опитваха да хвърлят от гърбовете си каубоите, които всъщност не бяха никакви каубои, а просто участници в родео. Шарън също бе заминала – съпругът ѝ беше шофьор на камион и работеше за една фирма в Каспър. В началото Шарън пътуваше с него, когато му се налагаше да превозва товари до Фарго, и оставаше у Гели и Джак за няколко дни, преди съпругът ѝ да мине да я прибере, но вече не го правеше. Сега двете ѝ деца я държаха вързана в Каспър. Но и без децата тя пак не би идвала – заради пиенето на Джак и всичко останало.
Около обяд Гели излезе от къщата, отиде при стария си форд бронко, врътна ключа на таблото и подкара през поляната. Заваля тъкмо когато обърна към шосето, водещо към Хълма на вълка. Четири часа по-късно Джак я последва и влезе в кръчмата на Лерой.
От музикалния апарат в кафенето "Дани" се носеше друга кънтри мелодия, съпроводена от тракането на машината за пинбол: "Не ми (дрън!) стигат думи, но (дрън!) от дълго съм (дрън! Дрън! ... дрън! Дрън! Дрън!) влюбен..."
Карлайл си помисли, че някой съвременен композитор, може би Джон Кейдж, би се впечатлил от това и би го превърнал в нещо по-така. Или пък би го оценил като шедьовър и би го оставил както си е.
– Ваше ли е това място? – Той погледна към жената в избелели джинси, риза от деним и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.
– Не, и се радвам, че не е мое, като се има предвид как се развиват нещата тук. Собственичката е възрастна жена на име Телма Енгелстрьом. Наследила е заведението след смъртта на мъжа си. През последните две седмици е в болницата във Фолс Сити, така че ми се налага да работя малко повече от обичайното. Аз и госпожа Маклин, жената на Сесил, един вид движим нещата, докато Телма се изправи на крака. Обикновено работя тук само два-три дни в седмицата, предимно сутрините, но понякога също следобед и вечер.
Карлайл се втренчи в пластмасовата касетка с парчетата пай.
– Тези приятелчета изглеждат малко уморени, нали? – отбеляза Гели Девъроу, проследявайки погледа му. – Госпожа Маклин ги приготвя през ден. Но сиропът пропива в тестото и в крайна сметка го съсипва – така както става със Саламандър.
В думите ѝ имаше нещо директно и вярно. Нещо. Беше мислил върху това и преди.
– Да, наистина изглеждат така. Но все пак ще опитам от ябълковия пай.
– Така ли ще го ядете, или го предпочитате със сладолед?
– Една ивица ванилов. Краят и без това е близо, нали?
Голямо парче ябълков пай, голямо количество ванилов сладолед. Тя облегна корем на фризера за сладолед, джинсите ѝ се опънаха върху добре оформения задник. Измъкна от най-хубавия вид и го сервира с чиста вилица. Отнесе мръсната чиния от предишното ядене в кухнята и отвътре се чу тракане. Компанията ѝ му липсваше. Беше насред Саламандър, някъде насред Америка, по средата на света – място в една вселена, която продължаваше да се разраства. Беше му приятно да разговаря с нея.
Отвън се чу скърцане на гуми. Тийнейджърите си тръгваха. Когато плати сметката, Гели го погледна и му се усмихна.
– Знаете ли, мислех си по вашия въпрос... За мястото де. На около десет километра северозападно оттук живееше един старец, Уипистън. Дворът му е около един акър, почти гол, само с някаква малка барака, но отсреща има хубава горичка. Къщичката вероятно вече е в плачевно състояние. Всъщност тя си беше в плачевно състояние още от самото начало. Чух да се споменава, че някакъв адвокат от Ливърмор или Фолс Сити се опитва да я продаде като част от друг имот. Мога да проуча, ако сериозно мислите да купувате.
– Сериозен съм наполовина. Ще съм благодарен за всяка информация, която можете да ми доставите.
Тя надраска няколко линии на една хартиена салфетка, в горния ляв ъгъл на която се четеше надписът "Купувайте американското", и му я подаде.
– Картата е безплатна. Няма да имате проблем да намерите мястото. По пътя към Хълма на вълка е, хълм, който се слави с репутацията на населен със зли духове и рекламира страшни неща, които уж се случват по тъмно. Тази легенда бе подхранена допълнително, когато преди няколко години от един от близките хълмове падна един професор и се уби. Но вие не ми приличате на човек, който особено се притеснява от подобни работи. – Тя се усмихна и продължи: – Къщата се намира на сто-сто и петдесет метра от шосето, а до нея растат двойка огромни красиви дървета. Мисля, че отстрани има малък навес или нещо от този род. Минавам точно оттам, когато идвам в града, но знаете как е – човек вижда нещо милион пъти и пак забравя как изглежда то.