Затвори очи, потъна в тъмната сфера и престана да съществува.
Далечни призиви го мамеха или се мъчеха да го извадят от мрака. Излизаше от мрака като новородено, което за първи път трябва да се покаже на ослепителната светлина на света и се бои от тази ослепителна светлина. Усещаше я през затворените си клепки. Мъчеше се да диша, въздухът се изсипваше като камъни върху дробовете му, изхвърляше го обратно с голяма мъка и с пъшкане. Всичко го болеше, не можеше да се помръдне, не можеше да отвори очите си да погледне. Единствената му връзка със света все още бе само слухът, долавящ далечен металически призив.
Когато отвори очи, видя, че е привечер. Металическият призив идваше откъм блатото. Не знаеше все още какво се е случило. Погледна до себе си и Видя отпуснатото като дрипа туловище на влечугото. Беше раздрано, огромно и мъртво.
Повече не го погледна.
Два дни лежа неподвижно, всичко в него бе натрошено на парчета, болеше го всичко. Всяка привечер чуваше как жабите го викат откъм блатото, но той само пъшкаше и лежеше. Денем слушаше лая на Джанка, турските възклицания на човека в ракитовия стол, гласа на певицата, която пееше през разтворения прозорец „Този свят е тъй прекрасен“, автомобилните подвиквания от шосето, лисичите проклятия в окрайнината на вилната зона. На третия ден не издържа, опита се да стане, жабите откъм блатото го викаха с всички сили. Не се докосна до змийския леш, влечугото бе събрало големи синкави мухи около себе си.
Залитайки, таралежът тръгна по познатата пътечка към блатото. Кучето Джанка го забеляза още щом нагази сред карамфилите, бафна и подскочи към него. Животното бе настроено миролюбиво, искаше да си поиграе със скитника, затова посегна и го бутна с лапата си. Таралежът не се съпротиви, обърна се и легна на едната си страна. Кучето се изненада, като видя, че скитникът не се свива на топка. Обърна се назад към стопанина си, излая няколко пъти, съобщавайки му изненадата си. Човекът дойде при кучето, видя полегналия на една страна таралеж, постави го отново на краката му и го подкани да върви. Таралежът продължи да се промъква със залитане напред, към подвикващите жаби.
Беше безкрайно омърлушен.
Човекът го огледа, докато се скри във високата трева, и се върна, за да се залови отново с коректурите си. Таралежът продължи напред, намери пролуката в оградата, стигна полегатия склон, водещ към асфалтираното платно на пътя. Този път склонът му се видя безкрайно стръмен и дълъг, на няколко пъти се спира, докато го изкачваше, за да си поеме дъх. Най-после стигна до черната ивица, жабите се провикваха от блатото и гласовете им бяха п о-ч т и металически. Таралежът се съживи, изгърби се и стъпи на нажежения асфалт. Въздухът над пътя трептеше, нещо голямо се плъзгаше из него, но от трептенето контурите му бяха размазани. Таралежът долови лепкавото свистене на гуми, бяха много гуми, търкаляха се застрашително към него и идваха тъй бързо, като че се заканваха да пресекат пътя му към зовящия го металически екот. Животинчето настръхна, изгърби се, вторачено в идващото чудовище насреща му. То летеше в трептящата мараня със съскане, тропот и стенания, сякаш кърджалии бяха насмели три синджира роби и с азиатски вой и с камшици ги караха да препускат. Босите нозе плющяха по нажежения асфалт, кърджалиите едрееха заканително, ускоряваха своя бяг, превръщаха се в бясна вихрушка. Таралежът се сви мигом в юмрук, усети удар, отхвръкна леко и извънредно високо нагоре.