— Не, безсилна съм да ти се отблагодаря, великодушни рицарю — каза тя и цял потрепера сребърният звук на гласа й. Само бог може да те награди; не аз, слабата жена…
Тя наведе очи; клепките й се надвесиха над тях като прекрасни снежни полудъги, премрежени с дълги като стрели ресници. Наклони се цялото й чудно лице и тънка руменина го отсени отдолу. Андрий нищо не можеше да отговори на това. Искаше му се да каже всичко, що му е на сърцето, да го изкаже пламенно, тъй както му лежеше на сърцето — и не можеше. Той усети, че нещо го стисна за гърлото; думите останаха без звук; усети, че той, възпитан в бурсата и в скитнически боен живот, не можеше да отговори на такива думи и се ядоса на своята казашка натура.
В това време в стаята влезе татарката. Тя беше успяла да нареже на филии хляба, донесен от рицаря, и понесла го на златно блюдо, сложи го пред своята пани. Хубавицата погледна нея, хляба и вдигна очи към Андрий — и много нещо имаше в тия очи. Този умилен поглед, в който се виждаше немощ и безсилие да изкаже чувствата, които я обхванаха, беше по-достъпен за Андрий, отколкото всички думи. На душата му олекна изведнъж; сякаш всичко в него се отприщи. Душевните вълнения и чувства, които дотогава сякаш някой задържаше с тежка юзда, сега се усетиха свободни и вече бяха готови да се излеят в буйни порои от думи, но хубавицата изведнъж се обърна към татарката и я попита безпокойно:
— Ами майка ми? Занесе ли и на нея?
— Тя спи.
— А на баща ми?
— Занесох. Той каза, че сам ще дойде да благодари на рицаря.
Тя взе хляба и го поднесе към устата си. С неизразима наслада гледаше Андрий как го чупеше с белите си пръсти и ядеше; и изведнъж си спомни за побеснелия от глад, който издъхна пред очите му, като глътна залък хляб. Той побледня, хвана я за ръка и извика:
— Стига! Недей повече! Ти толкова време не си яла, за теб хлябът сега е отрова.
И тя тутакси отпусна ръка; сложи хляба на блюдото и покорно като дете го гледаше в очите. И нека някой го изрази с думи… но не могат ни длетото, ни четката, Ни всемогъщото слово да изкажат онова, което понякога се вижда в очите на една девойка, нито онова умилно чувство, обхванало онзи, който гледа в такива очи.
— Царице! — извика Андрий с целия изблик на сърдечни, душевни и всякакви други чувства. — Какво ти трябва? Какво искаш? Заповядай ми! Възложи ми най-трудното изпълнение, каквото има на света, аз ще полетя да го извърша! Кажи ми да направя това, което няма сили да направи нито един човек — аз ще го изпълня, ще загина. Ще загина, ще загина! И заклевам се в светия кръст, сладко ми е да загина зарад тебе… но нямам сили да изкажа това! Имам три чифлика, половината от бащините ми хергелета са мои, всичко, което е донесла майка ми на баща ми, дори което тя крие от него — всичко е мое. Никой от нашите казаци няма сега такова оръжие, каквото имам аз: само за дръжката на сабята ми дават най-доброто хергеле и три хиляди овце. И от всичко това ще се откажа, ще го захвърля, ще го зарежа, ще го изгоря, ще го потопя, ако продумаш само една дума или поне ако мръднеш само с тънката си черна вежда. Но знам, глупави са може би думите ми и не са уместни, и не е подходящо всичко това за тук, че не мога аз, прекарал живота си в бурсата и на Запорожие, да говоря така, както е обичай да се говори там, където се събират крале, князе и всичко, което е най-достойно от цялото велможно рицарство. Виждам, по друго божие създание си ти от всички ни и далече са от тебе всичките други болярски жени и дъщери моми. Не сме достойни и роби да ти бъдем; на тебе само небесните ангели могат да ти слугуват.
С все по-голямо учудване слушаше девойката, обърната цяла на слух, без да пророни нито една дума, тази открита сърдечна реч, в която като в огледало се отразяваше младата, пълна със сили душа. И всяка проста дума от тази реч, изговорена с глас, който излизаше от самото дъно на сърцето, беше препълнена със сила. И цялото й прекрасно лице се подаде напред, тя отхвърли далече назад немирната коса, отвори уста и дълго гледа с отворени уста. После поиска да каже нещо и изведнъж спря и си спомни, че друга съдба води рицаря, че баща, братя и цялата татковина стоят отзаде му като сурови отмъстители, че страшни са запорожците, които са обкръжили града, че на грозна смърт са обречени всички те заедно с града им… И очите й изведнъж се напълниха със сълзи; бързо сграбчи кърпа, везана с коприна, затули с нея лицето си и След една минута кърпата цялата се измокри; и дълго седя, отметнала назад хубавата си глава, стиснала със снежнобели зъби хубавата си долна устна — като че ли неочаквано се почувствува ухапана от някоя отровна гадина и не свали кърпата от лицето си, за да не види той съкрушителната й мъка.