— Продумай ми поне една дума! — каза Андрий и я хвана за атлазената ръка. Светкавичен огън пробягна по жилите му от това докосване и той стискаше ръката й, която безчувствено лежеше в неговата ръка.
Но тя мълчеше, не отделяше кърпата от лицето си и стоеше неподвижна.
— Защо си толкова тъжна? Кажи ми, защо си толкова тъжна?
Хвърли тя кърпата далече от себе си, отдръпна дългата си коса, която падаше над очите, и цяла се изля в жаловити думи, които изговаряше с тих, тих глас; така вятър, като духне през някоя хубава вечер, изведнъж прелетява през гъстата крайречна тръстика: затрептят, зашумят и се разнесат изведнъж жаловито тънки звуци и с непонятна тъга ги слуша спрелият пътник и не усеща нито гаснещата вечер, нито проточилите се весели песни на народа, който се тътри от полската работа и жътва, нито далечното дрънкане на талига, която минава някъде.
— Не съм ли аз за вечни съжаления? Не е ли нещастна майката, която ме роди на света? Не ми ли се е паднал горчив дял от този живот? Не си ли за мене страшен палач ти, моя жестока съдба? Всички си довела пред моите крака: най-добрите дворяни от цялата шляхта, най-богатите панове, графове и чуждестранни барони и всички, които са цветът на нашето рицарство. Всички те искаха да ме обичат и за велико благо би сметнал всеки от тях любовта ми. Стигаше аз да махна с ръка и всеки от тях, дори най-прекрасният по вид и произход, би станал мой съпруг. И ти, жестока съдба, нито към един от тях не привърза сърцето ми, а привърза сърцето ми, при най-добри юнаци на нашата земя, към чужденец, наш враг. Защо ли ти, пречиста майко божия, за какви грехове, за какви тежки престъпления тъй неумолимо и безмилостно ме преследваш? В изобилие и разкош минаваха дните ми: хранех се с най-хубави, скъпи ястия и сладки вина. И за какво е било всичко това? Защо е било всичко то? Затова ли, да умра най-после от страшна смърт, от каквато не умира и най-долният просяк на кралството. И малко бе това, че съм осъдена на такава Страшна участ; малко бе това, че преди да умра, трябва да видя как ще умрат в непоносими страдания баща ми и майка ми, за спасението на които съм готова да дам живота си двадесет пъти: малко бе всичко това: трябвало пред смъртта си да видя и чуя думи и любов, каквито не съм виждала. Трябвало той на късове да раздере сърцето ми със своите думи, за да стане още по-горчив моят горчив дял, за да ми стане още по-свиден моят млад живот, по-страшна да ми се види смъртта, та като умирам, още повече да те упреквам, свирепа съдба моя, и тебе — прости ми прегрешението, света божия майко.
И когато тя млъкна, безнадеждно, безнадеждно чувство се отрази на лицето й, с жаловита тъга заговори всяка негова черта; и всичко, от тъжно наведеното й чело и очи до сълзите, които бяха застинали и засъхнали по тихо пламтящите й бузи, всичко сякаш говореше: „Няма щастие в това лице!“
— Не се е чуло по света, не може, няма да бъде това — говореше Андрий, — най-хубавата и най-добрата от жените да търпи такава горчива съдба, когато тя е родена, за да се прекланя пред нея като пред светиня всичко, което е най-добро на света. Не, ти няма да умреш! Ти не ще умреш! Не, кълна се в рождението си и във всичко, което ми е мило на света — ти няма да умреш! Ако ли ще стане така и с нищо — ни със сила, ни с молитва, ни с мъжество — не ще може да се отклони тая горчива съдба, то ще умрем заедно; и по-напред ще умра аз, ще умра пред тебе, до твоите хубави колене, и може би само мъртъв ще могат да ме отделят от тебе.
— Не се мами, рицарю, и мене не мами — говореше тя и тихо кимаше с хубавата си глава, — знам и за голяма моя мъка, знам го много добре, че ти не можеш да ме обичаш, и знам какъв е дългът и заветът ти: тебе те викат баща, другари, отечество, а ние сме ти врагове.
— Че какво са за мене баща, другари и отечество? — каза Андрий, като тръсна глава и изправи цялата си снага като крайречна топола. — Е, щом е така, щети кажа тогава: никого нямам аз! Никого, никого! — повтори той със същия глас, като го придружи с онова движение на ръката, с което пъргав, непобедим казак изразява решителността си за работа, нечувана и невъзможна за никой друг. — Кой е казал, че моето отечество е Украйна? Кой ми я е дал за отечество? Отечество е това, което търси душата ни, което е за нея най-мило от всичко. Моето отечество — си ти! Ето моето отечество! И ще нося това отечество в сърцето си, ще го нося, докато съм жив, па ще видя: нека го изтръгне оттам някой от казаците! И всичко, каквото има на света, ще го продам, ще го дам, ще го погубя за такова отечество!