Булба се вкамени.
— Че защо той е облякъл чужди дрехи?
— Защото са по-хубави, затова ги е облякъл… И сам той язди кон, и другите яздят; и той учи, и него учат. Като най-богат полски пан!
— А кой го принудил?
— Аз не казвам, че някой го е принудил. Нима панът не знае, че той по своя воля е минал на тяхна страна?
— Кой е минал?
— Ами пан Андрий.
— Къде е минал?
— Минал е на тяхна страна. Той сега е съвсем техен.
— Лъжеш, свинско ухо!
— Как може аз да лъжа? Нима съм глупак, та да лъжа? На своя отговорност ли да лъжа? Нима аз не зная, че евреина го обесват като куче, ако излъже пана?
— Значи, излиза, че той според тебе е продал и отечеството, и вярата си?
— Аз не казвам това, че той е продал нещо: аз казах само, че е преминал към тях.
— Лъжеш, дяволски чифутино! Такова нещо не е имало в християнската земя. Ти нещо бъркаш, куче!
— Трева да порасне на прага на къщата ми, ако бъркам. Нека всеки плюне на гроба на баща ми, на майка ми, на тъста и на бащата на баща ми, ако нещо бъркам. Ако панът иска, дори ще му кажа защо е минал при тях.
— Защо?
— Войводата има дъщеря хубавица. Свети боже, каква хубавица е!
Тук евреинът се помъчи, доколкото можеше, да представи с лицето си красотата й, като разпери ръце, зажумя и изкриви настрана уста, сякаш вкуси нещо.
— И какво от това?
— Заради нея е направил всичко и преминал. Когато човек се влюби, той е като подметка: намокри я във водата, вземи я и превивай — тя ще се превие.
Дълбоко се замисли Булба. Дойде му на ум, че е голяма властта на слабата жена, че е погубила много силни мъже, че е податлива натурата на Андрий откъм тая страна; и дълго стоя той като вкопан на едно място.
— Слушай, пане, аз всичко ще ти разкажа — говореше евреинът. — Щом чух шум и видях, че минават през градските порти, грабнах за всеки случай наниз бисери, защото в града има хубавици и дворянки; а щом има хубавици и дворянки, казах си аз, то и да нямат какво да ядат, но бисери все пак ще си купят.
И щом слугите на хорунжия ме пуснаха, аз хукнах към двора на войводата да продавам бисери и разпитах за всичко прислужничката татарка: „Ще има сватба веднага след като пропъдят запорожците. Пан Андрий е дал дума да пропъди запорожците.“
— И ти не го уби там на мястото, дяволския му син? — извика Булба.
— Защо да го убивам? Той е минал по своя воля. В какво е виновен човекът? Там му е по-добре, там е и минал.
— И ти го видя в очи?
— Бога ми, в самите очи! Такъв славен воин! Най-хубав от всичките. Господ да му даде живот и здраве, изведнъж ме позна; и когато пристъпих до него, тутакси ми каза…
— Какво ти каза?
— Той каза… първо ми махна с пръст, а после вече ми каза: „Янкел!“ А пък аз: „Пане Андрий!“ — казвам. „Янкел! Кажи на баща ми, кажи на брат ми, кажи на казаците, кажи на запорожците, на всичките кажи, че баща ми сега не ми е баща, брат ми не ми е брат, другарят не ми е другар и аз с тях ще се бия, с всичките ще се бия!“
— Лъжеш, дяволски Юдо! — извика вън от себе си Тарас. — Лъжеш, куче! Ти и Христа разпна, проклет от бога човек! Ще те убия, дявол е! Махни се оттук или тук ти е смъртта! — Като каза това, Тарас извади сабята.
Изплашеният евреин хукна да бяга презглава, колкото държаха тънките му сухи прасци. Дълго още тичаше той, без да се обърне, сред казашкия лагер и после далече из равното поле, макар че Тарас съвсем не го преследваше, като размисли, че не е разумно да изкарва гнева си на първия човек, който му е попаднал.
Сега той си спомни, че през нощта видя Андрий, който минаваше през лагера с някаква жена, и наведе бялата си глава, а все още не искаше да повярва, че можеше да се случи такова позорно нещо, че собственият му син е продал вярата и душата си.
Най-сетне той поведе полка си в засада и се скри заедно с него зад гората, която още не бе изгорена от казаците. А запорожците, и пешаци, и конници, излизаха от трите пътя към трите врати. Една след друга се трупаха дружини: Уманска, Поповичевска, Каневска, Стебликивска, Незамайковска, Гургузивска, Титаревска, Тимошевска. Само Переяславската я нямаше. Здравата пийнаха казаците и пропаднаха. Един се събуди вързан във вражески ръце, друг, без да се събуди, сънен мина в студената земя и сам атаманът Хлиб без шалвари и горни дрехи се намери в полския лагер.
В града усетиха движението на казаците. Всички се стълпиха на вала и пред казаците се появи жива картина: полски рицари, един от друг по-хубави, стояха на вала. Медните им шлемове грееха като слънца, закичени с пера, бели като лебеди. Другите носеха леки калпачета, розови и сини, с прекършени настрана върхове; кафтани с отметнати ръкави, везани със злато и просто обшити с гайтани; сабите и оръжието на някои бяха със скъпи обковки, за които скъпо плащаха пановете — и много, и различни други труфила. Отпреде стоеше горделиво, с червена шапка, украсена със злато, буджаковският полковник. Едър беше полковникът, най-висок и най-дебел от всички, и широкият му скъп кафтан едва го побираше. От другата страна, почти до страничната врата, стоеше другият полковник, нисичък човек, съвсем изсъхнал; но малките му зорки очи живо гледаха изпод гъстите вежди и той пъргаво се обръщаше на всички страни и бойко сочеше с тънката си суха ръка, като даваше заповеди; виждаше се, че макар и дребен на ръст, добре познава военната наука. Недалече от него стоеше хорунжий, дълъг, дълъг, с гъсти мустаци и както личеше, добро беше на цвят лицето му: обичаше панът силна медовина и добър гуляй. И много, и различни други шляхтичи се виждаха зад тях, въоръжени кой със свои средства, кой с кралска помощ, кой с еврейски пари, заложил всичко, каквото се е намерило в замъците на родителите му. Имаше и много сенаторски сътрапезници, що сенаторите вземаха със себе си на обеди за по-голяма важност, които крадяха от трапези и скринове сребърни чаши и след днешните почести на следния ден сядаха на каприте да карат конете на някой пан. Всякакви имаше там. Понякога и за водка пари нямаха, а за война всеки се беше натруфил.