— Не им давайте, не им давайте да се построят и да застанат в редици! — викаше кошевоят. — Всички дружини да ударят наведнъж! Оставете всички други Ерати! Нека Титаревската дружина нападне от една страна! Дядкивска дружина, нападай от друга! Ударете в тил, Кукубенко и Паливода! Разбърквайте ги, разбърквайте ги и ги разпръсвайте!
И от всички страни нападнаха казаците, сметоха и разбъркаха ляхите и сами се разбъркаха. Не им дадоха дори да стрелят; работата дойде до саби и копия. Всички се струпаха накуп и на всеки случаят даде възможност да се прояви.
Демид Попович закла трима прости и двама по-знатни шляхтичи, свали ги от конете им, като казваше:
— Харни коне! Отдавна ми се искаше да пипна такива коне.
И откара конете далеч в полето, като извика на намиращите се там казаци да ги поемат. После отново се промъкна сред тълпата, пак нападна свалените от конете шляхтичи; едното уби, а другиму метна на шията примка, върза го за седлото и го повлече по цялото поле, като му взе сабята със скъп ефес и отвърза от пояса му цяла кесия с жълтици.
Кобита, добър и още млад казак, също се сби с един от най-храбрите в полската войска и те дълго време се биха. Сблъскаха се в ръкопашен бой. Казакът вече надделяваше и като го сломи, удари го в гърдите с остър турски нож, но и сам не се опази: в същия момент го жегна в сляпото око горещ куршум. Събори го най-знатният от всички панове, най-красивият рицар от стар княжески род. Като стройна топола летеше той на жълтия си черногривест кон. И много болярска, юнашка храброст показа: двама запорожци разсече на две; Фьодор Корж, добър казак, събори заедно с коня му, гръмна срещу коня, настигна казака иззад коня с копие; на мнозина отсече главите и ръцете и събори казака Кобита, като му пусна един куршум в сляпото око.
— Ето с кого бих искал да си опитам силите! — извика незамайковският дружинен атаман Кукубенко. Той препусна коня си, налетя право отзаде му и така викна, че трепнаха от този нечовешки вик всички, които стояха наблизо. Ляхът искаше изведнъж да обърне коня си и да застане пред лицето му, но конят не го послуша: изплашен от страшния вик, той се метна настрана и улучи го Кукубенко с куршум от пушката. Влезе му в плешките горещият куршум и той падна от коня. Но пак не се предаваше ляхът, все още се мъчеше да нанесе на врага удар, ала отслабна и падна ръката му заедно със сабята. А Кукубенко, стиснал с две ръце тежката си сабя, я намуши в самите побледнели уста. Два бели като захар зъба изби сабята, разсече на две езика, раздроби шийния прешлен и влезе дълбоко в земята. Тъй го прикова той завинаги към черната земя. Като извор бликна нагоре алена, подобно крайречна калина, благородната шляхтическа кръв и обагри целия му жълт, обшит със злато кафтан. А Кукубенко вече го остави и се приближи със своите незамайковци към друга група.
— Ех, остави неприбрана такава скъпа премяна! — каза уманският дружинен атаман Бородатий, като се отдели от своите към мястото, където лежеше убитият от Кукубенко шляхтич. — Аз седмина шляхтичи убих с ръката си, а такава премяна у никого още не видях. — И се полакоми Бородатий за плячката; наведе се, за да вземе скъпото оръжие, вече извади турския нож, украсен със скъпоценни камъни, отвърза от пояса му кесия с жълтици, свали от гърдите му торбичка с тънки ризи, скъпо сребро и моминска къдрица, която той пазеше за спомен. И не усети Бородатий как налетя върху него отзад червеноносият хорунжий, когото той вече веднъж свали от седлото и му остави добра рязка за спомен. Замахна той с всичка сила и го удари със сабята по наведената шия. Не видя добро казакът от користолюбието: отхвръкна силната му глава и падна обезглавеният труп, като опръска далече наоколо земята. Полетя във висинето суровата казашка душа, навъсена и възнегодувала и заедно с това учудена, че тъй рано бе напуснала такова здраво тяло. Не успя хорунжият да сграбчи за перчема атаманската глава, за да я привърже за седлото, а ето че се яви вече суров отмъстител.
Както ястребът, литнал в небето, направил вече много кръгове със силните си криле, изведнъж спира на едно място и се спуща оттам подобно стрела върху някой пъдпъдък, запъдпъдъкал край самия път, тъй Тарасовият син Остап налетя неочаквано върху хорунжия и му метна изведнъж на шията въже. Още по-силно почервеня червеното лице на хорунжия, когато му стегна гърлото жестоката примка; той сграбчи пищова си, но сгърчената му ръка не можа да насочи изстрела и куршумът полетя нахалост в полето. Остап веднага отвърза от седлото му коприненото въже, което хорунжият носеше със себе си, за да връзва пленниците, и с неговото въже му върза ръцете и краката, закачи края на въжето за седлото и го повлече през полето, като свикваше високо всичките казаци от Уманската дружина да идат и отдадат последна почит на атамана си.