Щом уманци чуха, че дружинният им атаман не е вече между живите, оставиха бойното поле и дотичаха да приберат тялото му и веднага почнаха да се съветват кого да и;-берат за атаман. Най-сетне казаха:
— Защо да се съветваме? Не може Да се избере по-добър атаман от Булбенко Остап; той наистина е по-млад от всички ни, но е разумен като стар човек.
Свали шапка Остап и благодари на всички казаци другари за честта, не взе да се отказва ни заради младостта си, ни за младия си разум, като знаеше, че е на война и сега не му бе времето до това, ами веднага ги поведе право към групата и показа на всички, че не току-тъй го избраха за атаман. Ляхите почувствуваха, че става твърде горещо, отстъпиха и прекосиха полето, за да се съберат на другия му край. А нисичкият полковник махна с ръка към четири непокътнати стотни, които стояха отделно до самите врати, и гръмнаха оттам с картеч в казашките групи; но само малцина улучиха: куршумите жегнаха казашките волове, които диво гледаха битката. Изплашените волове ревнаха, връхлетяха на казашкия обоз, изпотрошиха коли и изпогазиха мнозина. Но в това време Тарас, който изскочи със своя полк от засадата, с вик се хвърли да ги излови. Цялото побесняло стадо свърна назад, изплашено от виковете, и се спусна върху полските полкове, блъсна конницата им, премаза и разпръсна всички.
— Сполай ви, волове! — викаха запорожците. — Вършихте ни походна служба, а сега и в боя ни помогнахте! — и се нахвърлиха върху неприятеля с нови сили. Много врагове бяха избити тогава. Мнозина се отличиха: Метелица, Шило, двамата Писаренко, Вовтузенко, а и много други имаше. Видяха ляхите, че работата отива зле, вдигнаха знаме и викаха да им отворят градската врата. Вратата, обкована с желязо, се отвори със скриптене и прие стълпилите се, изморени и опрашени конници като овци в кошара. Мнозина от запорожците се втурнаха подир тях, но Остап спря своите уманци, като каза:
— По-далечко, по-далечко от стените, братя! Не трябва да пристъпяте близо до тях! — И право каза, защото от стените гръмнаха и ги посипаха с всичко, каквото им падна, и мнозина си изпатиха. В това време наближи кошевоят и похвали Остап, като каза:
— Ето го, нов атаман е, а води войската като стар! Обърна се старият Булба да види кой е тоя нов атаман и видя, че начело на всички уманци седи на кон Остап и калпакът му е накривен, и в ръцете му атаманският боздуган.
— Я го виж ти него! — каза той, като го наблюдаваше; и се зарадва старият, и почна да благодари на всички уманци за честта, която оказаха на сина му.
Казаците отново отстъпиха, като се готвеха да идат към лагера си, а на градския вал отново се появиха ляхи, вече с изпокъсани наметки. Кръв бе се запекла на много скъпи кафтани и хубавите им медни шлемове бяха се напрашили.
— Е, какво, изповързахте ли ни? — викаха им отдолу запорожците.
— Аз ще ви науча! — все така им викаше отгоре дебелият полковник и им показваше въже; и все още не преставаха да се заканват опрашени, изнемощели войни и всички, които бяха по-заядливи, разменяха от двете страни остри думи.
Най-сетне всички се разотидоха. Един се разположи да си почива, уморен от боя; друг посипваше раните си с пръст и късаше за превръзка кърпи и скъпи дрехи, снети от убития неприятел. Трети пък, които бяха по-бодри, се заеха да прибират телата и да им отдават последна почест; със саби и копия копаеха гробове; с калпаци и поли изнасяха пръст; сложиха честно казашките тела и ги засипаха с прясна пръст, за да не могат врани и хищни орли да им кълват очите. А ляшките тела свързаха как да е с десетки за опашките на дивите коне, пуснаха ги по цялото поде и после дълго време ги гонеха и шибаха по хълбоците. Летяха лудите коне през бразди, чукари, през вади и потопи и се биеха о земята окървавените и потънали в прах ляшки трупове.
После всички дружини седнаха да вечерят и дълго разправяха за подвизите, които беше извършил всеки, та на вечни времена да разказват на чужденци и потомство. Дълго време не си лягаха те; а най-дълго от всички не легна старият Тарас, като мислеше непрестанно защо ли го нямаше Андрий между неприятелските войни. Досрамяло ли го е Юда да излезе срещу своите, или чифутът излъга и той просто е паднал в плен. Но веднага си припомни Тарас, че прекомерно податливо е сърцето на Андрий към женски думи, почувствува скръб и се закле в душата си да отмъсти на полякинята, дето омагьоса сина му. И би изпълнил той клетвата си: не би погледнал хубостта й, би я повлякъл за гъстата, къдрава коса след себе си по цялото поле между всички казаци. Биха се разкъсали о земята, окървавени и опрашени, чудните й гърди и рамене, равни по блясък на вечните снегове, които покриват планинските върхове. На части би разкъсал той нейното разкошно, хубаво тяло. Но не знаеше Булба какво готви бог на човека за утре и почна да се унася в сън и най-сетне задряма. А казаците все още се разговаряха и през цялата нощ стоеше край огньовете трезва, немигаща стража и гледаше внимателно на всички страни.