VIII
Слънцето още не бе стигнало до половината небе, когато всичките запорожци се събраха на групи. От Сечта дойде известие, че през отсъствието на казаците татарите ограбили в нея всичко, изкопали съкровището, което казаците пазеха скрито в земята, избили и взели в плен всички, които бяха останали там, и с всичките задигнати стада и хергелета потеглили направо към Перекоп. Само един казак, Максим Голодуха, се измъкнал по пътя от татарските ръце, заклал мирзата, задигнал кесията с парите и на татарски кон, в татарски дрехи, ден и половина и две нощи наред бягал от потерята, изморил до смърт коня, качил се на друг и него изморил и вече с третия стигнал в запорожкия лагер, като научил из пътя, че запорожците са под Дубно. Едва успя да каже, че е станало такова зло; но защо е станало, дали запорожците са се напили според казашкия обичай и в пияно състояние са били пленени, и как татарите са научили мястото, където беше заровено войсковото съкровище — за това нищо не каза. Много беше уморен казакът, цял бе подпухнал, лицето му бе обгорено и опалено от вятъра; той падна и заспа дълбок сън.
В такива случаи запорожците имаха обичай да гонят грабителите начаса, като се мъчеха да ги настигнат по пътя, защото пленниците наскоро можеха да се озоват из пазарите в Мала Азия, в Смирна, в Крит и бог знае по кои ли места ще се мярнат перчемлиите запорожки глави. Ето защо се събраха запорожците. Всички до един стояха с калпаци, защото не бяха дошли да слушат атаманска заповед, а да се съветват като равни помежду си.
— Давайте съвет по-напред вие, старите! — завикаха от тълпата.
— Давай съвет ти, кошевой! — казваха други.
И кошевоят свали калпак вече не като началник, а като другар, благодари на всички казаци за честта и каза:
— Между нас има мнозина по-стари и по-умни, но щом почетохте мене, ето ви моя съвет: да не губим, другари, време, а да гоним татарите. Защото вие сами знаете какъв човек е татаринът: не ще седне той със заграбените неща да чака пристигането ни, а за един миг ще ги пръсне навсякъде, тъй че и дирите им няма да намерим. Та съветът ми е: да вървим. Ние вече се поразходихме тук. Ляхите знаят какво нещо са казаците; отмъстихме за вярата според силите си; пък голяма плячка от гладен град няма да вземем. И тъй — моят съвет е да вървим!
— Да вървим! — високо се разчу из запорожките дружини. Но Тарас Булба не хареса тези думи и навъси още по-ниско над очи намръщените си посивели вежди, които приличаха на храсти, израсли по високо планинско било, с върхове, затрупани от иглест северен скреж.
— Не, кошевой, съветът ти не е прав! — каза той. — Ти не трябва да приказваш така; ти, види се, забрави, че в плен остават нашите, хванати от ляхите? Ти искаш, види се, да не почитаме най-главния свещен закон на другарството, да оставим братята си, за да им одерат кожите приживе или като разсекат на късове казашките им тела, да ги разкарват из градове и села, както направиха с хетмана и с най-добрите руски рицари на Украйна. Та малко ли и без това те се гавреха с нашата светиня? Че какви сме ние? Питам ви всички вас. Какъв казак е онзи, който оставя в беда другаря си, оставя го да загине на чужбина като куче? Щом е тръгнало така, че никой за нищо не тачи казашката чест, като позволява да му плюят в сивите мустаци и да го хулят с обидни думи, то никой не може да похули мене. Аз сам оставам!
Заколебаха се всичките запорожци.
— А нима си забравил, храбри полковнико — каза тогава кошевоят, — че в ръцете на татарите също има наши другари, че ако не ги спасим сега, те ще бъдат продадени във вечна робия на езичниците, което е по-лошо от най-страшна смърт? Нима си забравил, че у тях е цялото ни богатство, спечелено с християнска кръв?
Всичките казаци се замислиха и не знаеха какво да кажат. Никой от тях не искаше да заслужи обидна слава. Тогава излезе напред най-старият между цялата запорожка войска, Касян Бовдюг. Всички казаци го почитаха; два пъти бяха го избирали за кошевой и на война също бе твърде добър казак, но отдавна вече бе остарял и не бе ходил в никакви походи; не обичаше и съвети да дава никому, а обичаше старият воин да лежи на една страна край казашките кръгове и да слуша разкази за всякакви случки и казашки походи. Никога не се месеше в техните разговори, а само слушаше и притискаше с пръст пепелта в късата си луличка, която никога не вадеше от уста, и дълго време седеше после, излеко прижумял, и казаците не знаеха спи ли той, или все още слуша. През всичките походи той си оставаше в къщи, но този път нещо го прихвана стария. Махна с ръка по казашки и рече: